Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
Горе Едуард вече лежеше на леглото ми.
— Кога ще се срещнем с вълците? — промърморих аз, когато отидох да легна до него.
— След час.
— Това е добре. Джейк и приятелите му имат нужда от сън.
— На тях не им е толкова нужен, колкото на теб! — той подчерта.
Смених темата, допускайки, че Едуард ще се опита да ме убеди да си остана вкъщи.
— Алис каза ли ти, че ме отвлича отново?
Той се ухили.
— Всъщност не те отвлича.
Взирах се в него объркана, а той тихо се засмя на изражението ми.
— Аз съм единственият, който има правото да те държи насила, помниш ли? — каза той. — Алис отива да ловува с останалите! — той въздъхна. — Предполагам, че нямам нужда от това сега.
— Ти ме отвличаш?
Той кимна. Обмислих го за кратко. Без Чарли, който да подслушва, проверявайки ме често. И без къща пълна с напълно будни вампири с обезпокоително чувствителен слух… само аз и той — напълно сами.
— Всичко наред ли е? — попита той, обезпокоен от мълчанието ми.
— Е… разбира се, освен едно!
— Какво? — очите му бяха разтревожени. Беше изумително, но някак си той все още изглеждаше несигурен за «задържането» ми. Може би имаше нужда да се поправя.
— Защо Алис не каза на Чарли, че тръгваш тази вечер? — попитах аз.
Той се засмя успокоен.
Наслаждавах се на пътуването до сечището повече от предишната нощ. Все още се чувствах виновна, уплашена, но не бях ужасена. Можех да се движа. Можех да видя какво се задаваше и почти повярвах, че може би всичко ще е наред. Едуард очевидно беше доволен от идеята да пропусне битката… и това правеше доста трудно да се съмнявам, че ще бъде лесно. Той нямаше да остави семейството си, ако не го вярваше. Може би Алис беше права, че се тревожа твърде много.
Отидохме до сечището последни.
Джаспър и Емет вече се биеха — просто загряваха, съдейки по смеха им. Алис и Розали се бяха излегнали на земята наблюдавайки. Есме и Карлайл си говореха на няколко метра от нас, главите им бяха сближени, пръстите преплетени и не обръщаха никакво внимание. Тази нощ беше по-светла, луната светеше през тънките облаци, а аз лесно можех да видя трите вълка, които седяха в кръг, разделени, за да виждат от всеки ъгъл.
Беше лесно да разпозная Джейкъб, щях да го позная веднага, дори и да не беше погледнал, когато приближавахме.
— Къде са останалите? — зачудих се аз.
— Не е нужно всички да бъдат тук. Един ще свърши работата, но Сам не ни вярва достатъчно, за да прати Джейкъб сам, макар че Джейкъб изгаряше от желание. Куил и Ембри са неговите обичайни… предполагам, че можеш да ги наречеш закрилници.
— Джейкъб ти вярва.
Едуард кимна.
— Той ни вярва, за да не го убием. Това е всичко.
— Ще участваш ли тази вечер? — попитах аз колебливо. Знаех, че на него ще му бъде толкова по-трудно да седи отстрани, отколкото на мен. Може би и повече.
— Ще помогна на Джаспър, когато има нужда. Той иска да опита някои неравни групи, да ги научи как да се справят с множество нападатели.
Той сви рамене.
И нова вълна от паника разтърси моя краткотраен миг на доверие.
Те все още ни превъзхождаха. А аз го правех по-лошо.
Взирах се в полето, опитвайки се да скрия реакцията ми.
Беше грешното място да гледам, опитвайки се да излъжа себе си, да се убедя, че всичко ще проработи. Защото когато отделях очи от Кълънови — далеч от картината на тяхната игра на битка, която ще бъде истинска и смъртоносна след няколко дни — Джейкъб срещна погледна ми и ми се усмихна.
Беше същата вълча усмивка както преди, очите му се присвиваха по начина, както когато беше човек.
Трудно е да повярваш, че не много отдавна намирах върколаците за страшни — сънувах толкова кошмари за тях.
Знаех, без да питам, кой от останалите беше Ембри и кой беше Куил. Защото Ембри определено беше по-слабият сив вълк с тъмни петна по гърба си, който седеше толкова спокойно, наблюдавайки, докато Куил — тъмно шоколадово-кафяв, по-светъл около лицето си, трепвайки постоянно, сякаш умираше да се присъедини към фалшивия бой. Те не бяха чудовища, макар да изглеждаха така. Те бяха приятели.
Приятели, които не изглеждаха толкова неразрушими, колкото Емет и Джаспър, по-бързи и от ударите на кобра, докато лунната светлина проблясваше върху гранитната им кожа. Приятели, които не изглежда, че са разбрали опасността тук. Приятели, които са смъртни, приятели, които могат да кървят, приятели, които могат да умрат…
Вярата на Едуард беше успокоителна, защото беше ясно, че той не се тревожи за семейството си. Но щеше ли да го заболи, ако нещо стане с вълците? Имаше ли някаква причина да бъде загрижен, ако тази вероятност не го притесняваше? Вярата на Едуард се отнасяше само за една част от страха ми.