Зазоряване

Уханието ме завладя напълно. Мислех само за него, докато го преследвах, съзнаваща единствено жаждата и миризмата, която обещаваше да я утоли. Жаждата се влоши, беше толкова болезнена, че обърка всичките ми други мисли и започна да ми напомня за отровата, която беше горяла във вените ми.

Имаше само едно нещо, което имаше шанс да проникне през концентрацията ми сега, един инстинкт по-мощен, по-първичен от нуждата да утоля жаждата си — беше инстинкта да предпазя себе си от опасност. Самосъхранение.

Изведнъж осъзнах факта, че някой ме следваше. Стремежът към неустоимия аромат се сби с импулса да се обърна и защитя лова си. Гърлен звук се надигна в гърлото ми, устните ми се надигнаха по собствена воля, за да покажат предупредително зъбите ми. Краката ми забавиха, докато се борех с нуждата да пазя гърба си и желанието да утоля жаждата си.

И тогава можех да чуя преследвача си да напредва и защитата спечели. В мига, в който се извъртях, надигащият се звук си проби път нагоре през гърлото и устата ми.

Дивото ръмжене идващо от собствената ми уста, беше толкова неочаквано, че се заковах на място. То ме разсея и прочисти главата ми за секунда — воденият от жаждата воал се надигна, макар че тя продължаваше да гори в гърлото ми.

Вятъра се смени, духвайки в лицето ми миризмата на мокра земя и наближаващ дъжд, още повече освобождавайки ме, от горящата хватка на другия аромат — аромат толкова вкусен, че можеше единствено да принадлежи на човек.

Едуард се поколеба на няколко метра от мен, с ръце вдигнати сякаш да ме прегърне, или да ме възпре. Лицето му бе напрегнато и внимателно, когато замръзнах на място ужасена.

Осъзнах, че за малко щях да го нападна. Със силна конвулсия се отърсих от защитническата си стойка, наведена напред. Задържах дъха си докато се пресъсредоточавах, страхувайки се от силата на аромата, виещ се от юг.

Той можеше да види как разума се възвръща по лицето ми и направи крачка към мен, снижавайки ръцете си.

— Трябва да се махна оттук — изплюх през зъби, използвайки последния ми останал въздух.

— Можеш ли да си тръгнеш? — шок се изписа на лицето му.

Нямах време да го питам, какво имаше предвид. Знаех, че способността да мисля ясно щеше да остане единствено ако си позволявах да мисля за…

Хукнах отново, луд спринт право на север, концентрирайки се единствено върху неудобното чувство на липса на сетива, което като че ли беше единственият отговор на тялото на фактът, че не дишах. Единствената ми цел беше да избягам достатъчно надалеч, така че миризмата зад мен да изчезне напълно, да бъде невъзможна за намиране, дори и ако променях решението си…

Отново бях наясно, че някой ме следва, но този път бях с ума си. Преборих инстинкта да дишам, да използвам вкусовете във въздуха, за да бъда сигурна, че беше Едуард. Не се налагаше да се боря дълго; макар че тичах по-бързо от всякога, изстрелвайки се като комета през възможно най-правата пътека, която можех да намеря сред дърветата, Едуард ме настигна след кратка минута.