Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Мекият звук на лапи продължи, потайно под мен, сега; богатия аромат беше много наблизо. Очите ми засякоха движението, свързано със звука, и видях кафявата кожа на чудесната котка, промъквайки се през широкия клон на смърч, точно отдолу, отляво на моя прът. Беше голям — лесно поне четири пъти, колкото мен. Очите му бяха съсредоточени върху земята под мен; котката също ловуваше. Хванах миризмата на нещо по-малко, посредствено до аромата на моята жертва, свита в храсталака под дървото. Опашката на лъва, се въртеше на прекъсвания, докато се подготвяше да скача.
С леко ограничение се плъзнах през въздуха и се приземих на клона на лъва. Той почувства разклащането на дървото и се завъртя, крещейки изненадано и защитнически. Скъси разстоянието между нас, очите му изгарящи с ярост. Наполовина побъркана от жажда, игнорирах изложените зъби и изкривените нокти, и му се нахвърлих, събаряйки ни на земята.
Не беше кой знае каква битка.
Изкривените му нокти можеха да бъдат милващи пръсти, за цялото влияние което имаха над кожата ми. Зъбите му, не можеха да навредят на рамото ми или гърлото.
Теглото му беше нищо. Зъбите ми несъществено засмукаха гърлото му, и инстинктивната му съпротива безжалостно слаба, срещу силата ми. Челюстта ми се заби лесно над правилната точка, където беше концентрирана топлината.
Беше без никакво усилия, сякаш захапвайки масло. Зъбите ми бяха стоманени бръсначи, разрязваха през кожата и мазнините, и сухожилието, сякаш не бяха там.
Аромата беше силен, но кръвта беше топла и мокра, и облекчаваше козината, силното усещане на жажда, докато пиех, се покачваше. Боренето на котката, все повече отслабваше, и крясъците му се задавяха с бълбукане. Топлината на кръвта минаваше през цялото ми тяло, затопляйки още повече пръстите и краката ми.
Лъвът беше свършен, преди аз да съм. Жаждата отново пламна, след като беше пресушен, и изблъсках тялото му от мен с отвращение. Как е възможно все още да съм жадна, след всичко това?
Внезапно се изправих с едно бързо движение. Стояща, осъзнах, че бях развалина. Обърсах лицето си, с опакото на ръката ми и се опитах да пооправя роклята. Ноктите, които бяха така неефективно забити в гърба ми, бяха имали по-голям успех с тънкия сатен.
— Хъммм… — каза Едуард. Вдигнах поглед, за да го видя да се опира небрежно срещу стъбло на дърво, гледайки ме със замислено изражение на лицето.
— Предполагам, че бих могла да се справя по-добре от това. — Бях покрита в мръсотия, косата ми бе възлеста, роклята ми изцапана с кръв и висяща на дрипи. Едуард не се е прибирал вкъщи след лов, изглеждайки така.
— Справи се чудесно — увери ме той. — Просто… беше прекалено трудно да наблюдавам, отколкото би трябвало да бъде.
Объркано повдигнах вежди.
— Против природата е — обясни той, — оставяйки те да се бориш с лъвове. През цялото време бях под тревога.
— Глупчо.
— Знам. Старите навици, умират трудно. Въпреки, че харесвам подобренията на роклята ти.
Ако можех да се изчервя, бих го направила. Смених темата.
— Защо все още съм жадна?
— Защото си млада.
Въздъхнах.
— И предлагам, че няма други планински лъвове наблизо.
— Но в изобилие от елени.
Направих гримаса.
— Не миришат толкова добре.
— Тревопасни животни. Месоядните миришат повече, като хората — обясни той.
— Не чак толкова като хората — не се съгласих, опивайки се да не си спомням.
— Можем да се върнем — сериозно каза той, но имаше раздразнена светлина в очите му. — Който и да бе е там, ако са мъже, вероятно няма да имат против смърт, ако ти си тази която я доставиш — погледа му отново премина през окървавената ми рокля. — Всъщност, ще си помислят, че вече са мъртви и отишли в рая, в момента в който те видят.
Завъртях очи и изсумтях.
— Хайде да ловуваме някакви миризливи тревопасни.
Открихме голямо стадо от елени към пътя за вкъщи. Този път, той ловува с мен, след като вече му хванах цаката. Свалих огромен мъжки елен, правейки почти толкова голяма бъркотия, колкото и с лъвът. Беше привършил с два, преди аз да приключа с първия, нямаше заплетена коса, нито петънце по бялата му риза. Преследвахме разхвърляното и изплашено стадо, но вместо да се храня отново, наблюдавах внимателно, за да видя как е способен да ловува толкова спретнато.