Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Вятърът от скоростта ми издуха косата и разкъсаната ми рокля зад мен, и макар че знаех, че не беше логично, го почувствах топъл при допира с кожата ми. Точно както не беше логично и да усещам, грапавата горска повърхност, като кадифе под босите ми крака, а клоните, които шибаха кожата ми — като галещи пера.
Гората беше много по-жива, отколкото някога си бях представяла — листата около мен гъмжаха от малки същества, за чието съществуване дори не бях подозирала. Всички утихваха след като преминехме покрай тях, а дишането им се забързваше от страх. Сравнени с хората, животните имаха много по-разумна реакция, когато усетеха миризмата ни. Със сигурност, когато аз бях човек, тя ми действаше обратното.
Все така чаках да се задъхам, но да дишам не представляваше никакво усилие. Очаквах мускулите ми да загорят, но силата ми сякаш само нарасна, докато влизах в ритъма на крачките си. Скоковете ми се разтягаха все по-надалеч, и скоро Едуард беше този, който се опитваше да се движи наравно с мен. Изсмях се веднъж, ликуваща, когато го чух да изостава. Босите ми крака докосваха земята толкова рядко сега, че сякаш по-скоро летях, а не тичах.
— Бела — той ме повика сухо, гласът му бе равен и ленив. Не чувах нищо друго, беше спрял.
За кратко обмислих да не го послушам и да продължа.
Но, с въздишка, се обърнах и с лек подскок застанах до него, някъде около сто метра по-назад. Погледнах го с очакване. Той се усмихваше, едната му вежда беше повдигната. Толкова беше красив, че можех единствено да го гледам втренчено.
— Имаше ли намерение да останеш в пределите на страната? — попита той, развеселен. — Или възнамеряваше да посетиш Канада този следобед?
— Тук е добре — съгласих се аз, фокусирайки се по-малко над това, което казваше, и повече над хипнотизиращия начин, по който устните му се движеха. Беше трудно да не се разсейвам, когато всичко наоколо толкова свежо, за моите нови очи.
— Какво ще ловим? — попитах.
— Лосове. Реших да е нещо по-лесно като за първия ти път… — той проточи изречението когато очите ми се присвиха на думата лесно.
Но нямах намерение да споря; бях прекалено жадна. Веднъж щом помислех за сухото горене в гърлото ми, можех да мисля единствено за това. Определено ставаше по-зле. Чувствах устата си пресъхнала като четири часът през юнски следобед, в Долината на Смъртта.
— Къде? — попитах, проверявайки дърветата нетърпеливо. Сега, когато отдадох вниманието си на жаждата, тя развали всяка друга мисъл в ума ми, просмуквайки се в по-приятните мисли за тичането и за устните на Едуард, и целувките и… изпепеляваща жажда. Не можех да избягам от нея.
— Задръж за секунда — каза той, поставяйки леко своите ръце на раменете ми. Спешността на жаждата ми отстъпи моментално при неговото докосване.
— Сега затвори очи — прошепна той. Когато се подчиних, той вдигна ръце до лицето ми и потърка скулите ми. Усетих дишането ми да се ускорява и почаках за миг изчервяването, което никога нямаше да се появи.
— Слушай — инструктира ме той — Какво чуваш?
Всичко, можех да отговоря; перфектния му глас, дъха му, допира на устните му една в друга, докато говореше, шепота на птиците, чистещи перата си във върховете на дърветата, жужащото туптене на сърцата им, шумящите едно в друго кленови листа, слабото щракане на мравки, вървящи една след друга в дълга редица, по кората на най-близкото дърво. Но знаех, че има предвид нещо конкретно, за това оставих ушите ми да ослушат по-далеч наоколо, търсейки нещо различно от тихия шум на заобикалящия ме живот. Имаше поляна близо до нас, вятърът звучеше различно покрай оголената трева, и малък поток с каменист бряг. И там, близо до шума на водата, дойде плясъкът на лочещи езици, шумното туптене на тежки сърца, пулсиращи потоци кръв…
Почувствах се сякаш гърлото ми се сви и затвори плътно.
— Следвам потока на североизток? — попитах аз все още със затворени очи.
— Да — тонът му беше одобряващ. — Сега… изчакай отново бризът и… какво надушваш?
Най-вече него, неговото странно ухание на мед — люляк — и слънце. Но също и богатият, пръстен мирис на гниене и мъх, шишарките по иглолистните дървета, топлият, почти орехов аромат на малките гризачи, криещи се страхливо в корените на дърветата. И тогава, достигайки отново до мен, усетих ясната миризма на водата, която беше учудващо непривлекателна, въпреки жаждата ми. Концентрирах се в посока на водата и намерих миризмата, която вървеше с лочещите езици и туптящите сърца. Още една топла миризма, богата и остра, по-силна от другите. И все пак почти толкова непривлекателна, колкото и тази на потока. Сбърчих нос.