Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Всичките пъти, които желаех Едуард да не ме оставя, за да ловува, тайно се облекчавах. Защото бях сигурна, че виждайки това, щеше да бъде плашещо. Ужасяващо. Че виждайки го да ловува, ще ме накара най-накрая да го видя, като вампир.
Разбира се, беше много по-различно от тази перспектива, самата аз като вампир. Но се съмнявах, че дори и с човешките си очи, щях да изпусна красотата тук.
Беше изненадващо чувствено изживяване, следейки Едуард да ловува. Плавният му скок, беше като извиващото се промушване на змия; ръцете му бяха толкова сигурни, пълните му устни бяха перфектни, докато се разделяха върху блестящите му зъби. Изведнъж почувствах изблик на двете — гордост и жадуване. Той беше мой. Вече нищо не може да го раздели от мен. Бях прекалено силна, за да бъда измъкната от него.
Беше много бърз. Обърна се към мен и се загледа любопитно в алчното ми изражение.
— Вече не си ли жадна? — попита.
Свих рамене.
— Ти ме разсейваш. Много по-добър си от мен в това.
— Векове опит — усмихна се той. Сега очите му бяха смущаващо прекрасен нюанс на медно злато.
— Само един — поправих го аз.
Той се засмя.
— Свърши ли за днес? Или искаш да продължим?
— Готова, мисля — чувствах се много сита, дори някак си преливаща. Не бях сигурна още какво количество течност можеше да се побере в тялото ми. Но жаждата в гърлото ми беше единствено заглушена. Но пък и знаех, че жаждата беше само неизбежна част от този живот.
И си струваше.
Чувствах, че контролирам нещата. Може би чувството ми за сигурност беше погрешно, но се чувствах доста добре от факта, че не убих никого днес. Ако можех да устоя на напълно непознати, нямаше ли да мога да се справя и с върколак и дете полувампир, които обичах?
— Искам да видя Ренесме — казах. Сега когато жаждата ми беше потушена (ако и нищо близко до заличена), предишните ми безпокойства бяха трудни за забравяне. Исках да свържа непознатия, който беше дъщеря ми със съществото, което бях обичала преди три дни. Беше толкова странно, толкова грешно, вече да я няма вътре в мен. Изведнъж се почувствах празна и тъжна.
Той протегна ръката си към мен. Поех я и кожата му беше по-топла от преди. Страните му бяха съвсем слабо зачервени, а сенките под очите му напълно изчезнали.
Не бях способна да устоя на погаля лицето му отново. И отново.
Някак си забравих, че очаквах отговор на запитването ми, докато се бях загледала в неговите блестящи златни очи.
Беше почти толкова трудно, колкото да се отвърна от миризмата на човешка кръв, но все пак някак си запазих в главата си нуждата да бъда внимателна, докато се надигна на пръсти и обвих ръце около него. Нежно.
Той не беше толкова колеблив в движенията си; ръцете му се заключиха около кръста ми и ме придърпаха близо до тялото му. Устните му се разбиха върху моите, но ги почувствах меки. Моите устни вече не приемаха формата на неговите; вече имаха своя собствена.
Както и преди, чувството беше сякаш кожата му, устните, ръцете му потъваха направо през гладката ми твърда кожа, чак до новите ми кости. До самото ядро на тялото ми. Не си бях представяла, че можех да го обичам повече от преди.
Старото ми съзнание не беше способно да съдържа толкова много любов. Старото ми сърце не беше достатъчно силно да я понесе.
Може би това беше частта от мен, която бях пренесла, за да се засили, в новия си живот. Като състраданието на Карлайл и отдадеността на Есме. Може би никога нямаше да мога да правя нещо интересно или специално като Едуард, Алис и Джаспър. Може би просто щях да обичам Едуард повече от който и да било в историята някога бе обичал.
Това ми стигаше.
Спомнях се части от това — да увивам пръсти в косата му, да прокарвам ръка през гърдите му — но други части бяха толкова нови. Той беше нов. Беше напълно различно преживяване, когато Едуард ме целуваше така, без страх, толкова силно. Аз откликнах на силата му и изведнъж падахме.
— Упсс — каза аз и той се засмя под мен. — Не исках да те нападам така. Добре ли си?
Той погали лицето ми.
— Мааалко по-добре от добре.
Тогава смутено изражение премина през лицето му.
— Ренесме? — попита той неуверено, опитвайки се да потвърди какво най-много исках в този момент. Много труден въпрос за отговор, защото исках толкова много неща едновременно.
Можех да видя, че той не беше точно против отлагането на прибирането ни, а и беше трудно да мисля за друго освен неговата кожа върху моята (не беше останало кой знае какво от роклята). Но споменът ми за Ренесме, преди и след раждането й, се превръщаше все повече в сън. Още по-неприемливо. Всичките ми спомени за нея, бяха човешки спомени; някаква аура на изкуственост беше надвиснала над тях. Нищо, което не бях виждала с тези ми очи, докосвала с тези ръце, не изглеждаше реално.