Зазоряване

Гледах внимателно, анализирайки ъгъла, под който подгъна коленете си, за да поемат съприкосновението със земята. Звукът от приземяването му беше много тих — притъпен, глух звук, който също така можеше да бъде от леко затворена врата, или книга, внимателно поставена на маса.

Не изглеждаше трудно.

Стискайки зъби, докато се концентрирах, опитах да имитирам неговата небрежна крачка в празния въздух.

Ха! Земята се движеше толкова бавно към мен, че не ми струваше нищо, да поставя краката си, (в какви обувки ме беше обула Алис? Токчета? Напълно беше полудяла) да поставя малоумните си обувки точно по такъв начин, че приземяването не беше по различно от крачка напред по равна повърхност.

Поех съприкосновението с меката част на стъпалата си, не исках да счупя тънките токчета. Приземяването ми изглеждаше точно толкова тихо, колкото и неговото. Ухилих му се.

— Вярно. Лесно.

— Бела — върна ми усмивката той.

— Да?

— Това беше доста грациозно — дори за вампир.

Обмислих това за момент и след това засиях. Ако го беше казал просто така, Емет щеше да се изсмее. Никой не се смееше, значи беше истина. Това беше първият път, когато някой беше използвал думата «грациозна» за мен, през целия ми живот… или, е, поне съществуване.

— Благодаря ти — казах му аз.

След това свалих сребристите сатенени обувки от краката си един по един, и ги метнах заедно през отворения прозорец. Може би малко прекалено силно, но чух, че някой ги хвана преди да почупят нещо в стаята.

Алис измърмори:

— Вкусът й за модата не се е подобрил колкото равновесието й.

Едуард хвана ръката ми (не можех да спра да се удивлявам на гладкостта и приятната температура на кожата му) и се втурна през задния двор към реката. Не ми костваше никакви усилия да го следвам плътно.

Всичко физическо изглеждаше много просто.

— Ще плуваме ли? — попитах го аз, когато се спря край водата.

— И да ти съсипем хубавата рокля? Не. Ще скачаме.

Свих устни, обмисляйки. На това място реката беше широка около 50 метра.

— Първо ти — казах аз.

Той докосна лицето ми, направи две бързи разкрача назад, после пробяга тези две стъпки, и отскочи от един стабилно издаден от брега камък. Изучавах светкавичното движение, докато той прелиташе като дъга над водата, като накрая се превъртя през глава, преди да изчезне в гъстата гора, от другата страна на реката.

— Фукльо — измърморих аз и чух невидимия му смях.

Засилих се пет крачки, за всеки случай, и си поех дълбоко въздух.

Изведнъж, отново бях тревожна. Не толкова за това, че можех да падна или да се нараня — повече се притеснявах да не нараня гората.

Беше се появила бавно, но сега можех да я усетя — суровата, огромна сила потръпваща в крайниците ми. Изведнъж бях убедена, че ако исках да изкопая тунел под реката, да изровя или избия пътя си през здравата скална маса, нямаше да ми отнеме много време. Обектите около мен — дърветата, храстите, камъните… къщата, всички бяха започнали да ми изглеждат много чупливи.