Зазоряване

— Разбира се, че никой не би го сторил — увери ме той — Диетата й… ами, тя предпочита да пие кръв. Карлайл продължава да се опитва да я убеди да пие и някакво бебешко мляко, но изглежда тя няма никаква поносимост към него. Не казвам, че я виня… това е някакво отвратително миришещо нещо, дори и за човешка храна.

Зинах широко. Казаното от него прозвуча така, сякаш са водили разговори.

— Да я убеди?

— Интелигентна е, шокиращо, също така се развива с невероятна скорост. Въпреки че не говори… още… комуникира доста ефективно.

— Не. Говори. Още.

Той забави ход, за да ми позволи да осъзная това.

— Какво имаш предвид под комуникира ефективно? — настоях аз.

— Мисля, че ще е по-добре да… видиш със собствените си очи. Доста трудно е за описване.

Обмислих това. Знаех, че има много неща, които трябваше да видя с очите си, преди да повярвам, че е истина. Не знаех доколко съм готова, затова смених темата.

— Защо Джейкъб е все още тук? — попитах аз. — Как издържа? Защо му е? — звънтящият ми глас трепна леко. — Защо му е да се измъчва още повече?

— Джейкъб не се измъчва — каза той със странен нов тон. — Въпреки че бих желал да променя състоянието му — добави през зъби.

— Едуард! — изсъсках аз, спирайки го рязко (почувствах някакво самодоволство, че имах силата да го направя). — Как може да го казваш? Джейкъб се отказа от всичко, за да ни предпази! Това, през което го накарах да премине… — трепнах при замъгления спомен от срама и вината ми. Сега ми изглеждаше странно, че съм се нуждаела от него тогава. Чувството за празнота без него бе изчезнало. Сигурно е било човешка слабост.

— Ще видиш как точно мога да го казвам — промърмори Едуард. — Обещах му да му позволя да обясни, но се съмнявам да видиш нещата по-различно от мен. Разбира се, често греша относно мислите ти, нали? — изви устни и ме огледа.

— Да обясни какво?

Едуард поклати глава.

— Обещах. Въпреки че не знам дали му дължа повече нещо… — той стисна силно зъби.

— Едуард, не разбирам — безпомощност и възмущение превзеха ума ми.

Той погали бузата ми, след което се усмихна нежно, когато лицето ми се успокои в отговор. Желанието премахна раздразнителността ми.

— По-тежко е, отколкото го правиш ти, знам. Помня.

— Не обичам да се чувствам объркана.

— Знам. Затова нека се приберем в къщи, за да можеш да видиш с очите си — неговите очи преминаха покрай остатъците от роклята ми, докато говореше за прибиране в къщи. Той се намуси — Хмм.

След около половин секунда замисляне, разкопча ризата си и ми я подаде да я облека.

— Толкова ли е зле?

Той се ухили.

Промуших ръцете си през ръкавите, след което закопчах ризата върху разпокъсаното си елече. Разбира се, така той остана без риза. Нямаше как да не сметна това за разсейващо.