Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Искрено надявайки се, че Есме не беше конкретно привързана към някое дърво отвъд реката, направих първата си крачка. И после спрях, когато впития сатен се цепна 6 инча нагоре по бедрото ми. Алис!
Е, Алис винаги се отнасяше към дрехите, като нещо за еднократна употреба, така че не би трябвало да се разсърди за това. Приведох се, за да хвана внимателно шева на здравия десен край и, влагайки възможно най-малкото количество сила, разкъсах голяма цепка до началото на бедрото ми. И после нагласих и лявата страна, за да си съвпадат.
Много по-добре.
Можех да чуя заглушения смях в къщата и дори звука на нечии скърцащи зъби. Смехът дойде от горния и долния етаж, и много лесно разпознах съвсем различното, грубо, гърлено кискане, идващо от първия етаж.
Значи Джейкъб също наблюдаваше? Не можех да си представя какво ли си мислеше сега, или пък какво още правеше тук. Бях си представяла нашата първа среща след преобразяването (ако можеше някога да ми прости) да се състои далеч в бъдещето, когато щях да бъда по-стабилна, и времето щеше да е излекувало раните в сърцето му, които му причиних.
Не се обърнах да го погледна в този момент, внимавах заради промяната в настроенията ми. Нямаше да е добре да позволя, на никоя емоция, да превземе състоянието ми. Също така, страховете на Джаспър ме държаха нащрек. Първо трябваше да ида на лов, преди да се занимавам с каквото и да било друго. Опитах се да забравя всичко друго, за да можех да се концентрирам.
— Бела? — Едуард ме повика от гората, гласът му се приближаваше. — Искаш ли да гледаш още веднъж?
Но аз бях запомнила всичко перфектно, разбира се, и не исках да давам причина на Емет, да намери още хумор в обучаването ми. Това беше нещо физическо — трябваше да се получи инстинктивно. Затова си поех дълбоко въздух и се затичах към реката.
Невъзпрепятствана от роклята, ми отне само един дълъг скок, за да достигна ръба на водата. Едва една осемдесет и четвърта от секундата, и все пак беше повече от достатъчно — умът и очите ми се движеха толкова бързо, че една крачка беше достатъчна. Беше просто да поставя десния си крак правилно върху плоския камък, и да упражня адекватния натиск, за да изпратя тялото си да се извие във въздуха. Обръщах повече внимание на прецизността, отколкото на силата, и сгреших по отношение на количеството нужна сила, но поне не обърках да поема в посоката, която щеше да ме поизмокри. Петдесетте метра се бяха оказали леко прекалено лесна дистанция…
Беше странно, зашеметяващо, наелектризиращо нещо, но кратко нещо. Измина още цяла секунда и аз бях от другата страна.
Очаквах нагъсто израсналите дървета да са проблем, но те бяха учудващо услужливи. Беше лесно да се пресегна с една сигурна ръка и да хвана някой удобен клон, докато се приземявах обратно, дълбоко в гората. Залюлях се лекичко на клона и се приземих на пръсти, все така петнайсет метра над земята, върху широкия клон на един смърч.
Беше страхотно.
Отвъд ехтенето на очарования ми смях, можех да чуя как Едуард тича с пълна скорост да ме намери. Скокът ми беше два пъти по-дълъг от неговия. Когато стигна до дървото, където се намирах, очите му бяха разширени. Скокнах пъргаво от дървото точно до него, отново приземявайки се безшумно на предната част на ходилата си.
— Добре ли се справих? — почудих се аз, дишането ми ускорено от вълнение.
— Много добре — усмихна се той одобряващо, но небрежният му тон не си подхождаше добре на учудването, което се четеше в очите му.
— Може ли да го направим пак?
— Съсредоточи се Бела — излезли сме на лов.
— А, да вярно — кимнах аз. — Ловуване.
— Следвай ме… ако можеш. — Той ми се ухили, изражението му изведнъж подигравателно, и препусна в бяг.
Беше по-бърз от мен. Не можех да си представя как така движеше краката си с такава заслепяваща бързина, но това беше нещо отвъд моите познания. Аз, обаче, бях по-силна, и всяка моя крачка отговаряше на три негови. И така, аз полетя с него из оживялото зелено пространство, без никак даже да го следвам. Докато тичах не можех да се спра да не се засмея тихичко, на вълнението, което това предизвикваше в мен; смехът нито ме забави, нито ме разконцентрира.
Най-сетне можех да разбера защо Едуард никога не се сблъскваше с дърветата, докато тичаше — нещо, което винаги е било мистерия за мен. Беше особено усещане балансът между скоростта и яснотата. Защото, докато се изстрелвах над, под и през гъстият, прорязващ лабиринт, със скорост, която би трябвало да превърне всичко около мен в променяща се зелена мъгла, аз можех съвсем ясно да видя всяко миниатюрно листенце, върху всички малки клонки на всеки незначителен храст, покрай който минавах.