Пепеляшка и царският син

Някъде вън се чу тропот на копита, дочуха се и гласове, някакви люде се приближаваха насам, но Биляна беше като глуха за всички шумове и гласове около нея. И когато пред отворената врата на хижата, срещу зелената стена на гората, се показа Самуил, тя помисли за един миг, че това е някакво видение. Ала веднага след Самуила, на една стъпка зад него, се показа и Радой, а с него и Младен Бабчор, стопанинът на хижата, който се покланяше до пояс едно след друго пред великия войвода и говореше нещо забързано, смутено, сочейки с ръка вратата на своя дом. Биляна виждаше всичко ясно, дори как Самуил напрягаше поглед в светлината на слънчевия ден да проникне в засенената вътрешност на хижата, виждаше тя всяка чертица по милото лице. Да, това беше той. Сега отеднаж й се стори, че тя винаги бе го очаквала и винаги бе знаяла, че ще дойде при нея. А после като че ли сърцето й спря, спря и дъхът й в гърлото, пред очите й се спусна тъмнина. Тя загуби свяст от голяма слабост — душата й не можеше да приеме нищо повече от претежкото бреме, което носеше през последните години. Най-сетне премаляването й премина и когато тя отвори пак очи, Самуил се бе отпуснал на едно коляно до леглото й, уловил бе двете й ръце и чакаше тревожен, нетърпелив да се върне отново към живота. Стори й се, че тъкмо неговият глас я върна към светлината:

— Биляно…

— Милий… Аз съм все така…

— Защо избяга от мене… Защо ме остави.

Гласът му беше скръбен, но в очите му имаше някаква почуда. Струваше му се, че това не беше Биляна, а някакво чудно, неземно нейно преображение. Тя беше намаляла, дори пръстите на ръцете й бяха изтънели и бяха много нежни. Бледата кожа на лицето й беше чиста и сякаш прозрачна, необикновено чист, дълбок беше и погледът й. Като че ли това не беше тя, а самата й душа, освободена от плътта, от всичко земно, в тая бяла риза, както беше казано, че ще се явят душите пред взора на всемогъщия и всемилостивия небесен цар. Но тя му се усмихна и тъкмо нейната душа оживя в тая пречиста плът. Самуил се приведе към нея, очите му бяха пълни със сълзи, но гласът му беше силен и плътен, същият негов глас, който бе звучал и в мислите й през тия години:

— Ще се върнем пак на нашия остров. Там е нашият Давид.

Откъде дойдоха тия негови думи за детето им — той никога не би могъл да й каже по-хубави, по-радостни думи. Сега те бяха пак заедно и никой ие можеше да ги раздели, сега той обичаше и роденото от нея дете, сега нямаше никаква сянка между тях.

Самуил мушна двете си ръце под нея, дигна я и се изправи; тя тежеше колкото едно петнайсетгодишно дете. Биляна усети с бузата си твърдата желязна ризница, която носеше той под връхната си дреха. В хижата нямаше никого, едва при вратата видя тя Малина с разплакано лице, но през обилните сълзи хубавите очи на девойката се смееха. Самуил прекрачи високия праг, а Биляна ясно чу как се удари о прага краят на дългия му меч. Вън стоеше Радой с навъсено лице, но с влажни очи, там бяха и двамата Бабчоровци, по-нататък се виждаха войници, слезли от конете си.