Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Нека бъде твоята воля.
Удари единадесет. Време беше за съдебния писар да си върви. Той стана и на раздяла каза на двамата си нови приятели, че му е било изключително драго да се запознае и вечеря с тях.
Гражданинът Дюран изпрати госта си до вратата, а като се прибра в стаята си, каза:
— Хайде, Женевиев, лягай си!
Без да отвърне нещо, жената взе свещ и премина в стаята отдясно.
Дюран, или по-точно казано Димер, постоя замислен някое време в средата на стаята. Лицето ми бе бледо и свъсено. После и той мина в спалнята си, която бе точно срещу вратата на жена му.
XL
Още от следващата вечер писарят от военното министерство започна да работи в канцеларията на своя съдебен колега. Госпожа Дюран четеше и диктуваше от книгите, мъжът й преписваше.
Дюран си отбелязваше всичко наум, без изобщо да дава вид на заинтересован човек. Той забеляза, че всяка вечер в девет часа Ришар или жена му донасят кошница с ядене и я слагат пред вратата на кралицата.
Когато писарят каже: „Аз си отивам, гражданино“, жандармът — Жилбер или Дюшен — излизаше, вземаше кошницата и я отнасяше на Мария Антоанета.
Първите три вечери, когато Дюран оставаше до по-късничко в канцеларията, и кошницата отвън стоя повече.
Четвърт час след като предадеше кошницата пълна, един от жандармите изнасяше навън друга — празна, оставена от миналата нощ, и я слагаше пред вратата.
На четвъртата вечер — беше в началото на октомври — след обикновеното заседаване, когато съдебният писар се оттегли и Дюран остана само с жена си, той остави перото, огледа се и нададе ухо. Така беше напрегнат, сякаш от това зависеше животът му. После тихо и бързо се отправи към вратата на кралицата, повдигна покривката на кошницата и пъхна в хляба на затворничката някаква сребърна кутийка.
Бледен и разтреперан от вълнение, което овладява и най-мощните натури при извършването на някое отчаяно дело, той се върна на мястото си, с една ръка на челото, а другата — на сърцето.
Женевиев го наблюдаваше, без да пророни дума. След като мъжът й я отвлече от дома на Морис, тя обикновено го чакаше да заговори той пръв.
Но този път тя прекъсна мълчанието:
— Тази вечер ли? Тази вечер ли ще бъде?
— Не, утре — кратко отвърна Димер.
Като се поогледа и ослуша още малко, той затвори книжата, приближи се към стаята на кралицата и почука.
— Кой е? — попита Жилбер.
— Гражданино — рече Димер, — отивам си.
— Добре — отвърна жандармът отвътре, — лека нощ!
— Лека нощ, гражданино Жилбер.
Димер чу скърцането на вратата, разбра, че жандармът отваря, и си отиде.
По коридора, водещ от апартамента на дядо Ришар към двора, той срещна ключар, който носеше голяма издължена шапка, а в пояса си бе втъкнал огромна връзка ключове.
Димер се изплаши. Този човек, груб, каквито са всички хора от тази професия, можеше да почне да го разпитва, да го огледа, да го познае дори. И за да не бъде разпознат, той нахлупи шапката си почти до ушите. Женевиев се загърна в своята пелерина.
Но Димер се лъжеше.
— Ах, пардон — рече им просто ключарят и отвори да минат.
Димер изтръпна. Накарал го бе да изтръпне гласът на ключаря. Гласът бе мек и вежлив. Но ключарят изглежда бързаше, отмина, отвори вратата на канцеларията на дядо Ришар и изчезна. Димер продължи пътя си, придружен от Женевиев.
— Странно — рече той, след като излязоха навън.
— О, да, наистина. Твърде странно! — потвърди Женевиев.
Ако се обичаха, както бе някога, съпрузите непременно щяха да си кажат един другиму каква беше причината, която ги караше да се чудят. Но Димер заключи мислите си в своята глава, а Женевиев, преди да завие на ъгъла на моста Шанже, хвърли последен поглед към Консиержери, където нещо като сянка събуди у нея възпоминания — в едно и също време и приятни, и горчиви.
През това време жандармът Жилбер излезе и взе кошницата за Мария Антоанета. В нея имаше плодове, студено печено пиле, бутилка бяло вино, бутилка вода и половин хляб.
Жилбер вдигна покривката и видя, че всичките тези неща се намират на указаните от Ришар места. А после, като вдигна завесата, която отделяше тяхната с Дюшен половина на стаята от половинката на кралицата, рече:
— Гражданко, ето ти вечерята!
Мария Антоанета разчупи хляба, но едва го хвана с пръсти и почувства хладината на сребърната кутийка.
Тя се огледа. Жандармът си беше излязъл.
Кралицата постоя неподвижна известно време, за да пресметне времето, необходимо на Жилбер да изчезне в неговата си част на помещението.
Едва когато се увери, че всичко е вече спокойно, тя извади кутийката от хляба. Вътре имаше писмо. Разгърна го и прочете: