— Смятам — каза Плинио замислено, — че ти и днес си прекалено вежлив. Казваш «ние двамата», но нали не ние двамата се търсехме взаимно и не можехме да се намерим. Търсенето, любовта беше изцяло от моя страна, също така разочарованието и мъката. Питам те, какво се промени в твоя живот след нашата среща? Нищо. При мене, напротив, тя означава един дълбок, болезнен разрез и затова не мога да ти пригласям в смеха, с който отминаваш всичко.

— Прощавай — успокои го приветливо Кнехт, бях твърде прибързан. Но пак се надявам с времето да ти помогна да пригласяш на моя смях. Ти си прав, тогава си бил оскърбен, наистина не от мене, както си мислил и, струва ми се, все още мислиш, а чрез бездната и отчуждението, които лежат между вас и Касталия и които смятахме, че сме преодолели с ученическото си приятелство, но сега изведнъж тя зееше пред нас така страшно широка и бездънна! Доколкото смяташ, че имам лична вина, моля те, изкажи свободно обвинението си.

— Ах, това никога не е било обвинение, а в действителност една жалба. Тогава ти не я чу и както ми се струва, днес също не искаш да я чуеш. Тогава й отвърна с усмивка и добро държание, така постъпваш и днес.

Макар да долавяше приятелство и дълбоко благоразположение в погледа на майстора, той не преставаше да подчертава това; искаше му се най-после веднъж да излее всичко, носено дълго и болезнено.

Кнехт не промени израза на лицето си. Той малко се замисли, накрая каза внимателно:

— Едва сега почвам да те разбирам, приятелю. Може би имаш право и следва да поговорим и за това. Преди всичко бих искал едно да ти напомня: тогава всъщност би имал право да очакваш аз да проявя интерес към това, което наричаш твоя жалба, но само ако действително бе изрекъл тази жалба. А стана тъй, че при оня вечерен разговор в дома за гости ти в никакъв случай не даде израз на жал, а се държеше, както и аз, колкото е възможно по-бодро и смело, играеше също като мене, играеше ролята на човек, който не може да бъде упрекнат в нищо и който няма от какво да се оплаква. Тайно обаче си очаквал, както сега чувам, че аз ще доловя скритата ти жалба и зад твоята маска ще позная истинското ти лице. Е, нещичко от това все пак бе ми се удало да забележа, макар и далеч не всичко. Но как бих могъл да разкрия, че съм загрижен за тебе, че ти съчувствам, без да нараня твоята гордост? А и каква полза би имало да ти протягам ръка, щом като ръката ми беше празна и аз нямах нищо да ти дам, никакъв съвет, никаква утеха, никакво приятелство, когато и нашите пътища бяха непреодолимо разделени? Да, стаените неприятности и нещастия, които ти прикриваше с безгрижно държане, за мен бяха мъчителни и смутни, откровено казано, тогава ми беше противно, те обхващаха и някакво искане за съучастие и състрадание, което обаче не отговаряше на твоето държане, а в него имаше нещо натрапчиво и детинско, така ми се струваше, и то допринасяше само за охлаждането на чувствата ми. Ти проявяваше претенция към моето другарство, искаше да бъдеш касталиец, играч на стъклени перли, а при това изглеждаше толкова неовладян, толкова нараним и потънал в егоистични чувства! Приблизително така съдех за тебе по онова време, понеже много добре виждах, че от духа на Касталия не ти е останало почти нищо, явно дори основните правила беше забравил. Е, така да е, то не беше моя работа. Но защо тогава идваше във Валдцел и искаше да ни поздравиш като другари? Ето кое бе за мен, както ти казах, дразнещо и противно и тогава си бил напълно прав, щом си изтълкувал моята усърдна вежливост като отказ. Да, аз инстинктивно те отклонявах и не защото беше рожба на света, а защото се домогваше да минаваш за касталиец. Когато след толкова много години ти се появи отново, от този твой стремеж не се долавяше и следа. Ти изглеждаше светски, говореше като човек от другия свят и особено странно ме вълнуваше изразът на тъга, болка или нещастие върху твоето лице; но всичко: държането, думите ти, дори твоята натъженост ми харесваше, беше красиво, отиваше ти, бе достойно за тебе, нищо не ме дразнеше, можех да те приема и да се съглася с всичко без каквато и да е вътрешна съпротива, този път не ми беше потребна свръхголяма вежливост и овладяност, затова веднага те посрещнах като приятел и се стремях да ти покажа моята любов и съчувствие. Този път, по-скоро в пълна противоположност с първия, аз се стараех и се мъчех да те спечеля; докато ти се държеше много затворено, разбира се, само мълком приех появата ти в нашата провинция и твоя интерес към нейната история като един вид откровение за привързаност и вярност. Сега, най-после, ти се поддаде на моя стремеж да те спечеля и вече сме отишли толкова далеч, че се открихме един другиму и така, надявам се, можем да възобновим старото си приятелство.