А сега трябва да ти припомня и друго нещо, което навярно отдавна си забравил, защото за теб то нямаше никакво значение. За мен обаче имаше много голяма стойност, беше важно, важно и ужасно. Завърших следването си, бях се пригодил, бях победен, но в никакъв случай не напълно, напротив, в душата си все още се смятах за равен на вас и вярвах, че едно или друго приспособяване и отстъпване бе направено повече от житейска мъдрост, доброволно, отколкото изстрадано по принуда. Така аз още се придържах здраво към някои привички и потребности от младенческите години, между тях и към играта на стъклени перли, което вероятно едва ли имаше смисъл, защото без постоянно упражнение и непрекъснато общуване с равностойни и дори с превъзхождащи го партньори човек нищо не може да научи, самотната игра успява да замести истинската най-многото така, както един монолог — действителен и откровен разговор. И тъй, без да знаех точно докъде съм стигнал и в какво състояние е изкуството ми да играя, моето образование и всичко, придобито в елитното училище, все пак се стараех да спася тези богатства, или най-малкото нещичко от тях, и ако тогава на някои от моите приятели, които се опитваха да говорят за играта на стъклени перли без каквато и да е представа за нейния дух, нахвърлях една схема или анализирах някакъв ход, то на тези съвсем неосведомени хора това изглеждаше вълшебство. През третата или четвъртата от моите студентски години взех участие в един курс във Валдцел; новата среща с местността, с градчето, с нашето старо училище и селището на играчите за мен бе една болезнена радост, но теб те нямаше, тогава ти следваше в Монтпор или Койперхайм и минаваше за най-усърдния особняк. Моят курс беше само ваканционен, за такива като мене бедни светски хора и дилетанти, въпреки това той ми създаваше трудности и бях горд, когато накрая получих обикновената тройка, онова «задоволителен» в свидетелството си, което беше достатъчно, за да се разреши на неговия притежател отново да посещава такъв курс.