Но неспокойствието отново го изправило на крака. Щом в този проклет хоровод нямало отдих, щом неговото единствено копнежно желание оставало несбъднато, тогава той можел да напълни съда с вода отново и да го занесе на стария мъж, който му заповядал, макар че всъщност нищо не му бил заповядал. Това било една услуга, поискана от него, една заръка, която можел да приеме и изпълни, това било по-добро, отколкото да седи и да си мисли как да се самоубие. Разбира се, да се подчиняваш и да служиш, е далеч по-лесно и по-добре, далеч по-невинно и по-благотворно, отколкото да властваш и да носиш отговорност. Дотолкова той знаел. И тъй, добре, Даса, вземи съда, напълни го хубаво с вода и го занеси там на своя господар!

Когато той стигнал до колибата, старият го посрещнал със странен поглед. Един леко състрадателен, полувъпросителен, полуприсмехулен поглед на разбиране, поглед, с който примерно едно по-голямо момче гледа на по-малкото, което вижда да се връща от някое леко засрамващо, но и внушаващо уважение изпитание на смелост. Този пастирски принц, този дотичал тук беден момък просто се връщал от извора, донесъл вода и не отсъствал повече от четвърт час; но той все пак се връщал от един затвор, загубил жена, син и княжество, завършил един човешки живот и хвърлил поглед към кръжащото колело. Навярно този млад човек няколко пъти и по-рано бивал събуждан и вдъхвал с пълни гърди действителността, иначе не би дошъл тука и не би останал толкова дълго; сега обаче изглеждал истински пробуден и съзрял, за да поеме по дългия път. Щели да са му потребни няколко години, за да научи този млад човек на истинско самонаблюдение и дишане.