Приятелят му го погледна весело и едновременно с проникновение.

— Разбира се — каза той, — надявам се, че скоро ти ще ми разкажеш и за всичко това. Но днес, струва ми се, нашето положение е следното: в ранната си младост бяхме приятели, разделиха ни, тръгнахме по съвсем различни пътища; после се срещнахме отново по време на твоя нещастен ваканционен курс, ти беше станал наполовина или изцяло светски човек, аз, един малко тайнствен, замислен върху касталийските канони жител на Валдцел, и тъкмо тази разочароваща и засрамваща ни нова среща си спомнихме днес. Видяхме отново нас самите, собствената ни тогавашна смутеност, имахме сила да изтърпим това зрелище и дори можахме да се смеем, защото сега, естествено, всичко е съвсем различно. Не искам да крия, че впечатлението, което тогава ми направи, наистина ме смути много, то беше изобщо неприятно, отрицателно впечатление, не знаех какво да предприема по отношение на тебе, ти ми изглеждаше по един необикновено тягостен и дразнещ начин недорасъл, груб, светски. Бях млад касталиец, който не познава света, а всъщност и не искаше да го познава, ти вече беше млад чужденец, чиито подбуди не разбирах истински, защо ни търсеше и защо участваше в курс по играта, след като личеше, че едва ли ти е останало неща от това, което имат учениците от елита. Ти ме нервираше, както и аз тебе. Естествено съм ти изглеждал високомерен обитател на Валдцел, който има заслуги, но грижливо се стреми да запази разстоянието между себе си и един светски човек и дилетант в играта. За мен ти беше варварин от особен вид или полуграмотен човек, който има досадни, необосновани сантиментални претенции за интерес и приятелство от моя страна. Взаимно се бранехме един от друг и бяхме близо до това да се намразим. Какво можехме да направим, освен да се разделим, тъй като никой не искаше да даде нещо на другия, а и никой не бе в състояние да бъде справедлив.

Днес обаче, Плинио, можем да възкресим свенливо погребания спомен за това и да се смеем над оная сцена и над двама ни, защото днес не сме същите и се събрахме със съвсем други намерения и възможности, без сълзливост, потиснати чувства на ревност и омраза и без самомнителност, та нали отдавна сме станали мъже. Десиньори се усмихна облекчено. Все пак добави въпроса:

— Но сигурни ли сме в това? В края на краищата нали и тогава имахме добра воля?

— Така мисля и аз — усмихна се Кнехт. — И с нашата добра воля се измъчихме непоносимо и се напрегнахме до краен предел. Тогава инстинктивно не можехме да се търпим взаимно, всеки от нас не се доверяваше на другия, пречеше му, беше му чужд и противен и само въобразяването на едно задължение, на една съпринадлежност ни заставяше цяла вечер да играем мъчителната комедия. Изясних си това още тогава, наскоро след твоето посещение. Ние не бяхме надвили истински съществувалото приятелство, както и съществувалата вражда. И вместо да ги оставим да умрат, вярвахме, че сме длъжни да ги извадим от гроба и някак да ги съживим. Чувствахме, че сме прегрешили спрямо тях и не знаехме с какво да изкупим вината си. Не е ли така?