Добре пазени тайни

— Подозирам още един човек.

— Кого?

— Стейси Уолис.

Нат Честейн реагира като ужилен.

— Шегувате ли се? — попита той, поглеждайки към вратата, за да се увери, че е затворена. — Боже мой, кажи ми, че сънувам! Вие няма да я обвините публично в това, нали? Дори само ако си го помислите, ще трябва още сега да ви кажа, Алекс, че трябва да се оправите сама. Не искам да ме замесвате в подобно нещо.

— В нищо не съм ви замесвала! — изкрещя Алекс, усещайки болки в главата си.

— Откъде би могла Стейси да има достъп до камион на предприятията „Минтън“? — попита Рийд.

— Нямам солидни доказателства — каза Алекс уморено. — Това е само предположение.

— Както винаги — изхъмка Рийд.

Тя го погледна злокобно. Нат се размърда на стола си.

— На какво са основани вашите подозрения относно Стейси?

— Тя ме излъга за това къде с била през нощта на убийството — Алекс разказа накратко какво се беше случило в тоалетната на клуба „Хорс енд Гън“. — Знам, че все още обича Джуниър, и никой не ще оспори този факт.

Двамата мъже си размениха погледи в знак на съгласие.

— Тя закриля баща си както квачка пиленцата си и не иска репутацията му да бъде опетнена. И — добави с въздишка, — ме мрази поради същата причина, поради която е мразила и майка ми — заради Джуниър. Мисли, че ще й го отнема, както е направила майка ми.

Нат дрънкаше някакви монети в джоба си докато се разхождаше из стаята.

— Изглежда логично, погледнато от такъв ъгъл, но не мога да си представя Стейси да използва физическо насилие.

— И дотук свършват вашите аргументи — Алекс се опита да се изправи. — Нека да се върнем към скалпела. — Виеше й се свят, затова се хвана здраво в ръба на леглото, за да не падне. — Кога ви попита Рийд за него, Нат?

— Ако имате да питате нещо, питайте мен — каза Рийд и се доближи до леглото й. — Споменах му за скалпела преди няколко дни.

— Защо?

— Исках да знам какво се е случило с него, както и вие.

— Ако го бяхте открил преди мен, щяхте ли да го унищожите, или щяхте да го представите като доказателство?

Един мускул на бузата му потрепери.

— Въпросът е неуместен. Той вече не е налице.

— Проверихте ли?

— Точно така. Не открих и следа от него. Вероятно е изчезнал още преди години. Може би са го изхвърлили поради приключване на делото.

— Никой ли не се е сетил да го върне обратно на семейство Колинс от уважение към тях?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Правена ли е експертиза за отпечатъци?

— Ще попитам съдията Уолис.

— Сигурна съм, че вече сте го питал, шерифе. Какво каза?

— Каза — не.

— Защо не?

— Дръжката му била окървавена. Навсякъде по него е имало отпечатъци от пръстите на Гууни Бъд. Едва ли е било необходимо да се търсят други отпечатъци.

Те се гледаха един друг толкова враждебно, че Нат Честейн едва издържаше. Реши да се намеси:

— Добре. Трябва да освободим стаята. Колата ви е смачкана, Алекс, така че позволете ми да ви откарам до мотела. Ще можете ли да вървите сама, или да се обадя за количка?