20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Баща ви? — попита дьо Гиш.
— Не, настойникът ми — отвърна Раул и се изчерви.
— Добре, и сетне …
— Докато най-после граф дьо Ла Фер ми каза: „Бързо, Бражелон, шпагата!“ Едва тогава изтичах към влечугото и го разсякох на две в същия миг, когато то се Мяташе на опашката си със съскане, за да се хвърли: върху мене. Е, добре, кълна ви се, че изпитах съвсем същото чувство при гледката на тоя човек, когато ми каза: „защо ме питате?“ — и ме погледна.
— Значи съжалявате, че не го разсякохте на две до шията?
— Ей богу, да, почти! — отговори Раул.
В това време се показа малката странноприемница и от другата страна шествието с ранения, което идваше, водено от господин д’Арменж. Двама души носеха умиращия, а третият водеше конете.
Младежите пришпориха конете си.
— Ето ранения — каза дьо Гиш, когато минаваха
покрай августинеца. — Бъдете тъй любезен да побързате, господин монах.
Раул мина далеч от монаха, чак от другата страна на пътя, и при това извърна глава от погнуса.
Сега младежите яздеха напред, а изповедникът ги следваше. Те отидоха при ранения и му съобщиха радостната новина. Раненият се понадигна, за да погледне в посочената посока, видя монаха, който бързаше към него на мулето си, и падна отново на носилката си със светнало от радост лице.
— Сега — казаха младежите — ние направихме за теб всичко, което можахме, и тъй като бързаме да стигнем армията на господин принца, ще продължим пътя си. Вие ще ни извините, господине, нали? Но разправят, че ще има сражение, а ние не бихме искали да пристигнем на следния ден.
— Вървете, млади господари — каза раненият, — и бъдете благословени за любовта ви към ближния. Наистина, както казахте, вие направихте за мене всичко, което можахте. Мога само да ви кажа още веднъж: да ви пази бог, вас и тия, които са ви мили!
— Господине — каза дьо Гиш на възпитателя си, — ние ще вървим напред, а вие ще ни настигнете по пътя за Камбрен.
Съдържателят чакаше на вратата. Той беше приготвил всичко: легло, бинтове и карпия и бе изпратил едни коняр за лекар в Лале, най-близкия град.
— Добре — каза съдържателят, — всичко ще бъде направено, както желаете. Но няма ли да се спрете, господине, за да превържете раната си? — продължи той, като се обърна към дьо Бражелон.
— О, раната ми е дребна работа — отговори младежа. — Ще има време да се заема с нея на следната спирка; само бъдете тъй любезен, ако мине един конник и ви попита за млад човек на дорест кон, придружен от слуга, кажете му, че сте ме видели, че съм продължил пътя си и че смятам да вечерям в Мазенгарб,
а да пренощувам в Камбрен. Тоя конник е мой човек. г
Няма ли да бъде по-добре, и за по-голяма сигурност, да го попитам как се казва и да му кажа вашето име? — попита съдържателят.
Излишната предвидливост не вреди — отговори
Раул. — Аз се казвам виконт дьо Бражелон, а той — Гримо.
В тая минута раненият пристигаше от едната страна, а монахът — от другата. Младежите се отдръпнаха, за да мине носилката. Монахът слезе от мулето си и заповяда да го заведат в конюшната, без да го разседлават.
— Господни монах — каза дьо Гиш, — изповядайте както трябва тоя добър човек и не се безпокойте за разходите, за вас и за зашото муле всичко е заплатено.
— Благодаря, господине! — отвърна монахът с една от тия усмивки, от които дьо Бражелон изтръпваше.
— Да вървим, графе — рече Раул, който инстинктивно не можеше да понася присъствието на августинеца. — да вървим, не се чувствувам добре тук.
— Благодаря ви още веднъж, прекрасни млади господари — каза раненият, — н не ме забравяйте в молитвите си!
— Бъдете спокоен! — отвърна дьо Гиш и пришпори коня си, за да настигне дьо Бражелон, който беше вече на двадесет крачки напред.
В това време двамата слуги внесоха носилката в къщата. Съдържателят и жена му, която беше дотичала, стояха прави върху стъпалата на стълбата. Както изглежда, нещастният ранен изпитваше страшни болки; п все пак се грижеше само за едно; идва ли монахът след него.
Като видя тоя бледен и окървазен човек, жената сграбчи ръката на мъжа си.
— Е. какво Ти е? — попита той. — Да не ти е лошо?
— Не, но гледай! — каза тя и посочи ранения на мъжа си.
— Е. вижда ми се много болен.
— Не искам да кажа това — продължи жената, цяла разтреперана. — Питам те, познаваш ли го?
— Тоя човек? Чакай …
— А, виждам, че го позна, защото и ти побледня.
— Наистина! — извика съдържателят. — Тежко на нашата къща! Той е бившият бетюнски палач.
— Бившият бетюнски палач! — промърмори младият монах, като се спря, и по лицето му се изписа погнуса към оня, когото трябзаше да изповяда.