Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Най-важното в момента бе да намери подслон. Литанда обикаляше тези пътища от много години и си спомни, че много отдавна тук някъде имаше странноприемница. Никога не бе отсядала в нея — носеха се неприятни слухове, че който остане да пренощува в нея, повече никой не го вижда или го вижда в ужасно променен вид. Затова предпочиташе да заобикаля мястото. Все пак тя не гледаше сериозно на клюки и слухове. Основното правило, което я бе ръководило пред дългогодишния й живот, бе пренебрегването на всичко, което не се отнася до собственото й оцеляване. На пръсти се брояха случаите, когато любопитството или съчувствието я бяха подтиквали да се намеси в нечия чужда съдба, и след това горчиво бе съжалявала.
А може би неведомата съдба я караше да провери дали слуховете са верни. Погледна пътя напред и видя в дъното му да трепка някаква светлинка. Дали бе зловещата странноприемница, или ловджийски огън, или леговището на някой звяр или призрак? Литанда реши там да потърси убежище. Последният й клиент бе платил предостатъчно, когато тя прогони духовете от къщата, получена от него в наследство, така че можеше да си позволи да пренощува дори в най-луксозния хан. Освен това на гърба й се поклащаше лютнята, с която винаги можеше да си осигури вечеря и легло — в тези краища менестрелите бяха рядкост.
Няколко минути бърз ход превърнаха неясната светлинка в ярък фенер, окачен над табела с фигура на възрастна жена, яхнала прасе, и с надпис „Старицата и свинята“. Литанда се усмихна… рисунката наистина бе смешна, но я изненада отсъствието на каквито и да е звуци, които да подсказват, че някой вътре се весели. В странноприемницата цареше същата тишина, която бе надвиснала над зловещия път. Това й напомни за тягостните слухове.
Имаше някаква стара история за старица, която се опитвала да превърне случайните пътници, отседнали при нея, в свине и в разни други животни, но Литанда не помнеше къде и кога я бе чула. Но ако тя, поклонницата на Синята звезда, не можеше да се справи с една дърта вещица, която увеличаваше бройката на свинете в кочината си — а може би си похапваше и пържоли от тях — за сметка на своите клиенти, по-добре да става каквото й е писано. Хвана лютнята в ръка, прибра дръжката на ножа в един от безбройните джобове на мантията си и влезе през полуотворената врата.
В сравнение с безлунната нощ навън вътре все пак беше светло. Единствената светлина идваше от огнището, в което играеха бледи пламъчета. Пред него се бяха струпали няколко души и Литанда успя да различи в полумрака силуетите на пет — шест мъже и жени и две облечени в дрипави дрешки деца. Всички имаха мършави лица и носовете им бяха сплескани като свински зурли. От един ъгъл се надигна високата, тромава фигура на жена, облечена в безформени, увиснали по тялото й дрехи, целите в кръпки.
„Аха — помисли си Литанда, — това сигурно е старицата. А тези окаяни деца може би са свинете.“ И се усмихна тайно на хрумналата й шега.
— Кой сте вие, господине — попита с неприятен, гъгнещ глас високата старица, — дето сте тръгнали да обикаляте пътищата, по които бродят само духове и призраци?
Прииска й се да сподели задъхано: „Подгони ме зла магия — наоколо наистина дебне нещо чудовищно!“, но овладя внезапното си желание и отвърна кротко:
— Нито дух, нито призрак, а пътуващ менестрел, който се бои не по-малко от вас от дебнещите по пътя опасности и се нуждае от вечеря и легло.
— Веднага, господине — каза старицата с неочаквана почтителност. — Елате да се стоплите край огъня.
Литанда мина сред блъскащите се дребни фигури — наистина бяха деца и отблизо физиономиите им още повече напомняха свински зурли, а и звуците, които издаваха, много приличаха на грухтене. Изпита погнуса, когато я наобиколиха. Обръщението „господине“, с което я поздрави кръчмарката, не я изненада — тя бе единствената жена, успяла да проумее мистериите на Ордена на Синята звезда, и когато (вече положила клетва като негов последовател и белязана с блясъка на Звездата между очите) разбраха, че е жена, вече бе защитена срещу най-лошото, което биха могли да направят. Така че наказанието й бе следното:
— В такъв случай — бе постановил Господарят на Звездата, — остани завинаги такава, каквато сама си избрала, и в деня, в който някой мъж освен мен разбере, че си жена, ти ще бъдеш лишена от магическите си способности и ще умреш.
И така вече в продължение на повече от три човешки живота Литанда кръстосваше пътищата като магьосник за поръчки, осъдена на вечна самота, тъй като не й бе позволено да разкрие женската си природа пред никой мъж. Разбира се, тя би могла да се довери на някоя жена, но това би изложило избраницата й на опасността да бъде преследвана от враговете й, а един последовател на Синята звезда има безброй много врагове. Първата й приятелка бе заловена и измъчвана до смърт, без да разкрие нейната тайна, и от този момент нататък Литанда не потърси близостта на нито една жена.