Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Обичай ме! — извика възторжено Антей.
— Обичай ме!
— Ще те обичам… искам те… — Той протегна пръсти към протегнатите към него пръсти. — Искам да те докосна!
— Да те докосна!
Ръката му докосна другата ръка и видението изчезна сред вълничките, надиплени по повърхността.
— Върни се! — замоли се Антей.
— Върни се! — извика вторият му глас, макар образът да бе изчезнал.
— Не съм те напускал — тук съм!
— Тук съм!
Радостта му помръкна и красивата горда глава клюмна от отчаяние. Невъзможно бе да притежава такава красота! Това бе самият той и това бе неговата красота. Можеше да обича само себе си, защото никой друг не беше толкова съвършен — но никога нямаше да може да докосне това съвършенство. Изпита болка и огорчение, защото бе открил единственото същество, което би искал да притежава — единственото същество, което никога нямаше да може да притежава истински.
Погледна отново към успокоената водна повърхност.
— Няма да мога никога да те прегърна.
— Никога да те прегърна.
Обхвана го огромна скръб и той заплака. Заплака и Ака.
— Бялата дева постъпва жестоко с най-съвършеното си създание! А всички ми казват — вярвай й!
— Вярвай й!
Антей престана да плаче. И учуден, кимна бавно. Трябва да й вярва. Девата не би го довела тук само за да му покаже истинското съвършенство и да го лиши завинаги от него. Той бе създаден да обича само себе си и да бъде обичан единствено от себе си. И потопи ръцете си в езерото чак до раменете.
Но видението отново изчезна и обятията му останаха празни. Бръкна по-надълбоко и напипа покритата с мъх тиня. С погнуса извади ръцете си от водата и докато ги изплакваше от мръсотията, извика:
— Къде си? Не си ли тук?
— Тук.
— Обичам те, ела при мен!
— Ела при мен!
И той продължи да потапя ръце във водата отново и отново, докато най-накрая се разрида от безсилие. След това се отпусна на брега, за да си поеме дъх. Цветята, които го заобикаляха от всички страни — неговите братчета и сестричета, — за първи път не го радваха. Красотата му бе несравнима с тяхната. Само един бе съвършен като него.
След известно време отново погледна отражението си във водата и то бе все така красиво.
— Напразно повтарям — бъди мой! — продума печално той.
— Бъди мой!
— Не мога! Никога не ще мога да те прегърна, нито да ти кажа — прегърни ме!
— Прегърни ме!
— Невъзможно е! — извика Антей. — Ние никога няма да можем да се обичаме и аз никога няма да мога да те опозная, както ти познаваш себе си…
— Познай себе си — отвърна Ака и именно това бяха думите, които причиниха смъртта на Антей.
Той се огледа още веднъж и най-после разбра. Беше се влюбил в това, в което се бяха влюбили Амений и всички други.
И както той бе отхвърлил ласките им, сега бяха отхвърлени и неговите. Никой никога не бе успял да го докосне, никой никога нямаше да го докосне, включително и сам той себе си. Защото нямаше какво да бъде докоснато. Прекрасните тъмни очи върху гладката водна повърхност бяха неговото съвършено огледало — той бе наистина изумително красив, но празен и нереален като собственото си отражение.
Потънал в скръб и смазан от отчаяние, Антей се хвърли във водите и се удави — и то не от любов към себе си, а защото бе разбрал истината.
Ака видя това и дълбоко се натъжи. Когато съвършеното му лице изплува на повърхността — вече истинско, а не отразено, — тя изрече една дума: неговото име.
Тази-която-моделира накара Ака да направи цвете от тази дума и покрай свещените води около мястото, където се бе удавил Антей, поникнаха множество прекрасни бели нарциси. Ароматът им бе великолепен като самия Антей и щом го вдъхна, Ака моментално се успокои. Тя пое няколко пъти с пълни гърди чудното благоухание и бавно тръгна през гората към своя дом.
Когато извадиха Антей от водата, Лериопа се хвърли с ридание към тялото му. Но белите цветове се наведоха над нея, погалиха страните й и щом вдъхна аромата им, скръбта й отлетя.
Оттогава всеки, който вдъхне аромата на благоуханните нарциси, дори да е потънал в най-дълбока печал, мигом престава да изпитва тъга.
Но нарцисите са и най-отровните цветя в цялата гора — красиви и гибелно опасни като Антей.
Марион Зимър Брадли
Преследвача
Литанда дочу стъпки зад гърба си, след което настъпи тишина. Може би беше ехото от собствените й крачки. Стъпка-пауза-стъпка и след кратко прекъсване отново: стъпка-пауза-стъпка, стъпка-пауза-стъпка.