Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Нямаше нищо чудно в това, че Ака чу тези неща — нейното име означаваше Тази-която-моделира, а за материал й служеха звуците. Когато свирнеше с уста, хората поглеждаха към небето, очаквайки да видят орел; когато от гърлото й излизаха звуци като плискащи се вълни, хората поглеждаха дали краката им не газят в някой ручей. Можеше да имитира всеки и всичко; можеше да изпълнява всички партии в тържествените химни, както и да успокои разревало се дете, тананикайки му приспивна песен с гласа на майка му. Забавляваше се, като подвикваше от скрити местенца с мъжки или женски глас и объркваше хората, които чуваха имената си. Можеше да издава звуци по такъв начин, че околните да си помислят, че е проговорило някое дърво, някой камък или пък самият въздух, и когато осъзнаваха заблудата си, те се превиваха от смях.
Нещо повече — в моментите, когато я осеняваше силата на Бялата дева, Ака можеше да извършва чудодейства с гласа си. Можеше да лекува с песен, да запали Свещения огън в олтара, да накара птиците сами да влязат в мрежите на ловците или животните сами да пресекат полета на копието. Така, както Антей познаваше всички цветя, тя пък разпознаваше гласовете на всички същества, които можеха да издават звуци.
Така че за нея не представляваше никаква трудност да го проследи след смъртта на Амений. Неговите стъпки, диханието му, биенето на сърцето му й казваха точно в коя част на гората се намира. Щом се приближи до него, прошепна няколко думи, които го отклониха по друга пътека, за да го отведе там, където тя бе решила.
И той стигна до едно езеро: бистро като сълза, широко като обятията му и гладко като безоблачно небе. Нищо не нарушаваше спокойствието на водите му. В дълбините им не плуваше нито една риба, над тях не прелиташе нито една птица, нито един звяр не бе утолявал жаждата си там, нито едно листо или цветче не бяха докосвали повърхността им. Антей бе така уморен и ожаднял и така му се прииска да докосне с устни хладните води, че изобщо не чу ударите на кълвача. Тъй като не познаваше нищо освен себе си, той не обърна внимание на предупреждението на Ака.
Антей клекна на брега и протегна шепи да гребне вода. Но остана така, взрян в собственото си отражение, което го наблюдаваше със същото изумление: блестящите като диаманти тъмни очи, дългите искрящи къдрици, прозрачното като утринна роса съвършено лице. Загледан в неподвижното водно огледало, той не помръдваше, сякаш омагьосан от прекрасното видение.
Най-накрая се отърси от вцепенението и извика влюбено:
— Никога не съм виждал такава красота!
— Такава красота! — възкликна великолепното създание с гласа на Антей.
— Ти си прелестен!
— Прелестен!
— Кой си ти?
— Ти!
Антей разбра, че тази вода е свещена — първата, която виждаше досега. Самата тя, Бялата дева, го бе довела на това непристъпно за него място, за да му покаже най-святото: собствения му образ. И това съвършено лице му отговаряше със собствения му глас и със собствените му думи, съгласяваше се напълно с него, което бе сигурен знак, че той няма право да се отдаде на никого освен на себе си и че всяко общуване със същества, недостойни за неговата близост, би осквернило Нейното творение.
— Амений не бе достоен — изрече поверително той. — Изпратих му този ръждясал стар меч и постъпих правилно.
— Постъпи правилно! — чу той собствения си отговор.
— В края на краищата аз не съм го молил — обичай ме.
— Обичай ме!
И в този момент, дочул признанието и молбата на собствения си глас, усети такова щастие, каквото не бе изпитвал до този момент. Обичаше го единственото същество, което и той бе способен да обича. Обзе го неописуема радост.
Ака го наблюдаваше, без да се показва, и потръпна, усетила нещо, което той в своето невежество не можеше да осъзнае: беше изпаднал в екстаз, който заличава всичко излишно и човек се показва такъв, какъвто е в действителност. Ака разбра, че Бялата дева отново я бе осенила със силата и подкрепата си в онова, което й предстоеше да направи.
— Обичам те! — извика Антей, загледан в своя образ.
— Обичам те! — отвърна Ака с неговия глас и тялото й се разтресе.
Но в следващия миг се овладя. Беше длъжна да го направи — да накаже Антей със собствените му думи и да изпълни заповедта на Дриопа и отмъщението на Артемида Лафрия — Унищожителката.