Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Сега ще я изгоня, господине — каза Френет, взе една метла и я размаха, за да пропъди птицата обратно на стълбите.
След това се обърна и забеляза, че Литанда продължава да стои на прага на стаята.
— Всичко е наред, господине, можете спокойно да влезете. Няма от какво да се плашите. Глупава чавка!
Литанда не помръдна, но не заради птицата, а заради острите бодежи, с които я пронизваше Синята звезда. „Присъствие на магия“ — помисли си тя и й се прииска да е на стотици километри от това място. Без магическия си нож нямаше желание да прекара дори минутка — камо ли цяла нощ — в стая, която направо гъмжеше от магии.
— Суеверен съм към поличбите, дете мое — усмихна се Литанда. — Би ли ме завела в някоя друга стая, в която да се наспя спокойно? В края на краищата нямате чак толкова клиенти и сигурно има свободни стаи. Ти си добро момиче.
— Не знам какво ще каже господарката — поколеба се Френет.
— Ти си добро момиче! Ти си умно момиче! — разкрещя се папагалът.
— Но предполагам, че ако не разбере, ще й е все едно — усмихна се момичето. — Насам.
Щом заизкачваха стъпалата към следващия етаж, бодежите започнаха да утихват и накрая изчезнаха. Стаите тук бяха по-малки, но осветени, Френет се мушна в една от тях.
— Това е моята стая, господине. Предлагам ви половината си легло, ако желаете, и без никакви ангажименти. Искам да кажа… чух, че не искате жена, но въпреки това дадохте бакшиш за мен, а и… — Тя млъкна, преглътна и продължи решително със зачервено лице: — Не знам защо сте облечена като мъж, госпожо. Предполагам, че си имате причина, но това изобщо не е моя работа. Знам само, че искате да си починете, и смятам, че имате право на това — нищо друго. Не съм се клела да не казвам на никого какво се случва тук и не искам смъртта ви да тежи на съвестта ми.
— Смъртта ми ли? — възкликна Литанда. — Какво искаш да кажеш, детето ми?
— Знам, че не ме чака нищо добро, но вие имате право да знаете, госпожо… господине… почтени чужденецо. Всеки, който преспи тук, престава да бъде човек. Нали видяхте онези деца долу? Променени са само наполовина, защото дозата действа трудно на деца. Видях, че не изпихте виното си. Когато дойдат да ви откарат в кочината, вие ще си бъдете човек и те ще ви убият или пък ще ви изхвърлят в мрака навън, а там Преследвача може да ви види сметката.
Литанда усети по гърба й да лазят мравки и си спомни за съществото, което бе унищожило магическия й нож. Значи е бил Преследвача.
— Какво е това… какъв е този Преследвач? — попита тя.
— Не знам, госпожо. Знам само, че преследва и отвлича пътниците на оня свят — това е всичко, което знам. Никой не се е върнал, за да каже какво представлява. Чувала съм само писъците им, когато започне да ги преследва.
Литанда огледа малката, скромна стаичка.
— Как разбра, че съм жена? — попита тя.
— Не ми е ясно, госпожо. Просто знам, това е. Винаги знам — независимо какво. Нищо няма да кажа на господарката, обещавам.
Литанда въздъхна. Може би момичето беше медиум. А и отдавна бе установила, че макар нито един мъж досега да не бе забелязал дегизировката й, винаги се намираше по някоя жена, която да я разпознае.
— Надявам се наистина да не й кажеш, защото от това зависи животът ми. Може би е по-добре да ми покажеш как да се измъкна незабелязано от тук?
— Мога, разбира се, но навън е ужасна нощ, а и Преследвача очаква поредната си жертва. Не ми се иска да чуя как викате, когато дойде да ви отвлече.
Литанда се усмихна насила.
— Може вместо моя да чуеш неговия вик, когато го спипам. Струва ми се, че именно на него налетях, преди да дойда тук.
— Точно така, госпожо. Той ги напътва насам и после взема душите им. Искам да кажа, че като се превърнат в свине, те вече не се нуждаят от душите си, и той ги взема, разбирате ли ме?
— Моята няма да успее да вземе — отсече Литанда. — Нито твоята, ако успея. Срещнах го, преди да дойда тук, и той ми отне ножа, така че ми трябва друг нож.
— В кухнята има колкото искате, госпожо — каза Френет.
— Мога да ви заведа.
Промъкнаха се крадешком надолу по стълбите. Литанда пристъпваше като призрак в тишината. Много хора биха се заклели, че са я виждали да се изпарява във въздуха. Повечето от гостите си бяха легнали. От горните етажи се дочуха странни грухтящи звуци. Сутринта, помисли си тя, ще ги откарат в кочината, Преследвача ще грабне душите им, а телата им ще бъдат превърнати в суджуци и пържоли. Когато наближи кухнята, видя ханджийката да кълца билки на ситно. Острата миризма й напомни за пикантната напитка, която, слава Богу, не опита.
Но защо ги бе нападнало това зло? Чувствителните й магически сетива усещаха дебнещите стъпки в мрака навън — беше Преследвача. Обикаляше наоколо в очакване на своя чудовищен пир с човешки души. Но как — и защо — едно човешко същество като тази старица се бе съюзило с такова ужасяващо проклятие?