През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Яздете по-бързо! — извиках аз. — Препускайте още известно време. Ще заблудя мелика.
— Как? — попита беят.
— Нямам време да ви обяснявам. Довечера ще се срещнем в Гумри.
Дръпнах юздите на коня си, а останалите продължиха в галоп. Скоро изчезнаха зад друг завой. Аз се върнах към предишното отклонение на пътя и видях преследвачите начело с мелика далеч нагоре по долината. Прецених кога ще могат да стигнат до мястото, където бях в момента, и бавно се върнах назад. Подкарах Рих в тръс, а после отново в галоп. Доян ме настигна, а скоро се появиха и преследвачите. Сигурно си мислеха, че още не съм настигнал бегълците и съм се отправил по пътя, по който са поели и те.
Отново в една от страничните долчинки се натъкнах на малка рекичка. Завих по нея. Теренът беше много каменист, а растителността — оскъдна. Тук трябваше да яздя по-бавно и скоро забелязах, че меликът ме следваше. Сигурно и хората му идваха след него. Спътниците ми бяха спасени.
Но ето че не след дълго установих нещо неприятно. Сивожълтият кон на мелика беше по-добър катерач от моя Рих. Пришпорвах жребеца си и въпреки това разстоянието между мен и преследвача постоянно намаляваше. Най-трудна беше горната част на дефилето, където трябваше да се мине през стръмен сипей. Почвата се ронеше под копитата на коня. Галех окуражително животното. Рих пръхтеше и напрягаше всички сили — най-сетне се озовах горе. Зад мен изтрещя изстрелът на мелика. За щастие не ме улучи.
В този момент най-важното беше да огледам местността. Наоколо не виждах нищо друго освен голи хълмове, между които, изглежда, нямаше никаква пътека. Най-проходим беше склонът от дясната ми страна. Насочих се към него. Билото, по което яздех известно време, беше гладко. Отново успях да спечеля малко преднина.,
После се спуснах надолу по хълма, където в скалите открих естествена пътека, приличаща на път. Напредвах бързо по нея.
Отгоре се чу силен вик. Беше меликът. Дали крещеше от яд, като видя, че съм му избягал? Повече приличаше обаче на предупреждение. Продължих да яздя напред, но забелязах, че меликът предпазливо ме следва. Теренът ставаше все по-труден. От дясната ми страна се издигаше стръмна скала, а отляво тя се спускаше в бездната почти отвесно надолу. Пътеката се извиваше и ставаше все по-тясна. Рих не се страхуваше и продължи бавно и внимателно да върви напред, въпреки че тя на места бе широка само около метър. Видях пред себе си завой и се надявах, че и след него пътеката ще е проходима. Но там конят спря, без да го карам. И двамата — жребец и ездач — стояхме пред зейнала пропаст.
Намирах се в смъртна опасност. Не можех да продължа напред, нито пък да се върна. Зад себе си видях мелика, облегнат на ръба на скалата. Сигурно познаваше тази местност, защото беше слязъл от коня и ме следваше пеша. Отзад съзрях и много от хората му.
Имах все пак шанс да се спася — можех да се прикрия зад коня и да се върна. Но тогава с Рих беше свършено. Затова реших да рискувам. Зашепнах му нежно и го поведох заднишком. Той се подчини и запристъпва внимателно, пръхтящ и разтреперан. Ако получеше макар и съвсем лек световъртеж, бяхме загубени. Но успокоителният ми и окуражаващ глас, изглежда, удвояваше предпазливостта му. Придвижвахме се крачка след крачка и постепенно стигнахме до място, където пътеката ставаше почти двойно по-широка.
Спрях коня да си почине. Меликът вдигна оръжието си.
— Стой! Ще стрелям! — извика ми той.
Трябваше ли да го оставя да стреля? Ако Рих се изплаши, можеше да скочи заедно с мен в пропастта. Затова реших аз самият да стрелям. Конят щеше да усети намерението ми и нямаше да се подплаши.
Разстоянието между мелика и мен беше достатъчно голямо, така че куршумите му не бяха опасни. Но ако все пак ни достигнеха, можеха само да одраскат коня и го подплашат. Извъртях се върху седлото, вдигнах пушката и извиках:
— Върви си, иначе ще стрелям!
Той се изсмя и отвърна:
— Сигурно се шегуваш. Никой не може да улучи от такова разстояние.
— Ще направя дупка в тюрбана ти!
Размахах пушката във въздуха и силно щракнах спусъка, за да подготвя жребеца си. После се прицелих, стрелях и веднага отново се обърнах. Тази предпазливост беше излишна, защото Рих остана спокоен. Но зад мен се чу вик и когато пак погледнах назад, меликът беше изчезнал. Опасявах се да не съм го улучил, но скоро забелязах, че само се е отдалечил на безопасно разстояние.