През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
Отново заредих изпразнената цев и накарах коня си да продължи да върви заднишком. През цялото време кучето се държеше съвсем спокойно. То стоеше на подходящо разстояние от коня. Сякаш Доян знаеше, че не бива да смущава Рих дори и с най-незначителното движение или звук.
Мина доста време, докато отново стигнем до подходящо за почивка място. Беше дълго над пет метра и повече от метър широко. Дали да рискувам? Сигурно щеше да е по-добре да заложа всичко на един-единствен миг, отколкото да се измъчваме още часове наред. Дръпнах жребеца плътно до скалата, за да може да види мястото зад себе си. После — милостиви Боже, помогни! — смушках коня, вдигнах го на задните му крака и го обърнах.
За миг предните му копита се надвесиха над пропастта, но след това стъпиха здраво на земята. Опасното обръщане завърши успешно, но Рих трепереше с цялото си тяло и мина известно време, докато го накарам отново да тръгне напред.
Бяхме спасени — слава Богу! Бързо преминахме по опасната пътека. Но после все пак се видях принуден да спра. Недалеч от мен стоеше меликът с около двайсет воини. Всички бяха с готови за стрелба пушки.
— Спри! — заповяда ми той. — Ако посегнеш към оръжието си, ще стрелям!
Всяка съпротива беше безсмислена.
— Какво искаш? — запитах аз.
— Слез от коня! — гласеше отговорът.
Подчиних се.
— Остави оръжията си! — продължи той.
— Няма да го направя!
— Тогава ще те застреляме!
— Стреляйте!
Но те не го сториха, а тихо заговориха помежду си. После меликът каза:
— Ефенди, ти пощади живота ми, затова не бих искал да те убия. Ще ни последваш ли доброволно?
— Къде?
— В Лисан.
— Да, но само ако ми оставиш всичко, което притежавам.
— Можеш да го задържиш.
— Заклеваш ли се?
— Да!
Приближих се към халдейците, но държах револвера си в ръка, за да съм в състояние да реагирам на всяко коварство. Но меликът ме поздрави с «добре дошъл» и каза:
— Ефенди, не беше ли ужасно?
— Да, наистина.
— И ти не се ли уплаши?
— Тогава с мен щеше да е свършено. Господ ме закриляше.
— Аз съм ти приятел.
— А аз твой.
— Въпреки това ще бъдеш мой пленник, защото се държа като враг.
— Да, но само за да не изменя на верността си към друг. А на този друг аз вече бях задължен. Сега ми кажи, какво ще правиш с мен в Лисан? Ще ме затвориш ли?
— Да. Но ако ми обещаеш, че няма да бягаш, можеш да живееш при мен като мой гост.
— Все още нищо не мога да ти обещая. Позволи ми да размисля.
— Имаш време.
— Къде са другите ти воини?
Той самоуверено се усмихна и каза:
— Ходих, планът ти беше хитър, но аз го разгадах. Мислиш ли, че щях да повярвам, че беят на Гумри ще избяга в планините, които познава така добре, както и аз? Той знае, че не може да мине оттук.
— Какво общо има това с мен?
— Искаше да ме заблудиш. Последвах те, защото беят ми е вързан в кърпа, но исках да хвана и теб. Тези няколко души ме придружиха, а останалите се разделиха на групи и скоро ще хванат бегълците.
— Моите спътници ще се защитават! — възразих аз.
— Те нямат оръжие.
— Ще избягат пеша през гората.
— Кадир бей е прекалено горд, за да изостави коня си и да избяга! Ти напразно се изложи на опасност и уби или нарани нашите животни. Ела!
Върнахме се по пътя, по който бяхме дошли. Там, където бях свърнал в страничната долина, стояха няколко конници.
— Как мина? — попита меликът.
— Не можахме да хванем всички.
— Кого заловихте?
— Бея, хадедихна, слугата на този ефенди и още двама кюрди.
— Това е достатъчно. Съпротивляваха ли се?
— Не. Но не би им помогнало, защото бяха обградени. Няколко от кюрдите успяха да изчезнат в храстите. Имаме Кадир бей, това ни стига.
Отидохме до мястото, където за първи път бях видял пленниците. Учудвах се, че не са хванали англичанина. Как се беше измъкнал и накъде беше поел? Не знаеше и кюрдски. Какво ли щеше да стане с него?
Когато стигнахме до бивака, пленниците вече седяха на предишните си места, но сега бяха вързани.
— При тях ли ще отидеш, или ще останеш при мен? — попита ме меликът.
— Първо при тях.
— Тогава ще трябва да оставиш оръжията си.
— Моля те да разрешиш на пленниците и на мен да седнем при теб. Обещавам ти, че няма да използвам оръжията си и няма да бягам, докато пристигнем в Лисан.
— Но ти ще помогнеш на другите да избягат!
— Няма. Гарантирам и за тях, но поставям условието да запазят вещите си и да не бъдат вързани.
— Така да бъде!
Седнахме един до друг, признавам, повечето от нас с чувство на срам, защото се бяхме оставили отново да ни пленят. Но в този миг се чу вик на изненада. Появи се конник, когото наистина не бяхме очаквали — Линдси.