През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Позволяваш ли, сихди? — попита ме той. — С удоволствие! — засмях се аз, като ми беше любопитно да видя колко щеше да даде на двамата.
— Съберете шепите си, за да се изсипе в тях дъждът на щастието.
Яник не беше от бавните. Той бързо събра двете си шепи една до друга и ги протегна към хаджията. Като видя това, Анка направи същото. Отворените им шепи приеха формата на празна паница и можеха да съберат доста хубаво количество. Халеф бръкна в торбата и започна да брои. Слагаше по една монета ту в ръцете на Анка, ту в тези на Яник, броейки на глас:
— Бир, ики, юч, дьорт, беш, алтъ, йеди, секиз, докус, он. Тоест до десет.
Беше им отброил само златни турски монети по сто пиастъра, така че всеки от тях получи по хиляда пиастъра или по около 180–190 марки в немски пари, което за тези хора беше значителна сума. После той попита двамата радостни и учудени младежи:
— Знаете ли какво е акча фарк?
— Не — призна Яник.
— Акча фарк е разликата в стойността на златото и среброто. В случая тя е осем на сто. Ако искате да обмените една такава монета, за сто пиастъра в злато трябва да получите сто и осем пиастъра в сребро. Запомнете го, защото за двамата са два пъти по осемдесет пиастъра.
Това търговско обяснение не беше излишно. Сто и шейсет пиастъра не бяха малка сума за двамата млади хора. Но те слушаха думите му само с половин ухо. Всичките им мисли и чувства бяха изписани в излъчващите им щастие погледи, насочени към златните монети.
— Хаджи Халеф Омар — извика Яник накрая, — шегуваш ли се с нас?
— Правя го напълно сериозно — отвърна Халеф. — Правете със собствеността си това, което правя аз с моите пари. Пазете ги!
Той завърза кесията и усмихвайки се под мустак я мушна в пояса си. Те обаче се колебаеха да последват съвета му.
[#1 Ажио. Бел. нем изд.]
— Все пак първо трябва да попитам ефендито! — извика Анка. — Това са толкова много пари! Не ни трябват толкова, защото имаме спестявания. Какво ще остане за вас, щом ни подарявате цяло състояние?
— Не се тревожи за нас — засмя се дребният хаджия. — Вече знаем какво да правим, за да живеем без пари. Ще яздим по михманлък йолу[81]. Дори и най-големите ни врагове ще трябва да ни дадат полагащото ни се. Да не си мислите, че ще дадем дори и един пиастър на вашия ага Мурад Хулам за това, което ядохме при него? И през ум не ни минава! Вероятно моят сихди ще ми позволи да им платя с друга монета, която няма да е сечена. Виждате, че не ни трябват пари. Така че можете да вземете тези няколко златни монети, без да мислите, че ние ще гладуваме. Впрочем от известно време сме придобили похвалния навик да отнемаме на всеки негодник, който ни падне в ръцете, това, което е откраднал, и да го подаряваме на честни хора. Сигурно скоро отново ще срещнем такива престъпници! Тогава пак ще седим като куш в пириндж демети и ще възхваляваме Аллаха за добротата, с която се управлява империята на падишаха.
За да сложа край на благодарствените излияния на двамата щастливци, заповядах на Халеф и Яник да вземат нещата ни и да идат в обора, за да оседлаят конете ни.
— Да си тръгваш ли искаш, ефенди? — попита Яник слисан.
— Малко по-късно. Само искам за всеки случай конете да са готови. Теб и Анка също ще вземем със себе си.
— Мурад Хулам ага няма да позволи!
— Ще се погрижа да даде разрешение.
— Тогава ще ти бъдем два пъти по-благодарни. Ти дойде тук, сякаш…
— Замълчи! Знам какво искаш да кажеш, а също и че си добър и благодарен човек. Хайде засега да се задоволим с това.
Те тръгнаха, а аз седнах в стола с колелата и накарах Омар да ме вози.
Първият здрач на разсъмването междувременно беше просветлял. Вече можеше да се вижда доста надалеч. Дъждът беше престанал, а небето предвещаваше хубаво време.
За да стигнем до обора, трябваше да минем покрай една подобна на навес открита постройка. Покривът се крепеше върху задната стена, а отпред върху дървени колони, така че всичко, което беше вътре, се виждаше. Забелязах една каруца, не от най-тежките, които се наричат араба и обикновено се теглят от волове, а от
[#2 Птица в оризов храст. — Бел. нем. изд.]
онези с по-леката и удобна конструкция, които по тези места се наричат с името кочу или хинтоф. До нея на стената беше окачена ат такъм[82], която, разбира се, толкова приличаше на фините немски сбруи, колкото рошавата глава на някой дебел, черен пазач на харем може да се сравни с прическата на френски балетист. Тези два предмета напълно съответстваха на намеренията ми, още повече че в обора освен другите коне имаше и един пъргав жребец, на когото сбруята чудесно щеше да прилегне. Надзиравах поенето и оседлаването на конете ни, а после заповядах да ме отведат при Мурад Хулам.
81
Пътеката на гостоприемството.
82
Конска сбруя. — Бел. нем. изд.