През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Бързо, бързо! — извика Манах ал Барша. — Този изстрел ще събуди всички обитатели на къщата.
Той вдигна пушката на Баруд, хвана самия него за ръката и го помъкна след себе си. В следващия миг изчезнаха.
От думите на Манах можеше да се направи извода, че не са имали намерение да стрелят. Пазеха се присъствието им да не бъде забелязано от хората на агата.
Обърнах се към спътниците си.
— Вземайте оръжията и бързо към обора! Много е възможно бандитите да решат да вземат и конете ни.
Всички хукнаха през вратата. Аз седнах срещу нея, като продължих да държа карабината в ръка, за да съм готов на всичко.
Анка също беше излязла. След известно време се върна заедно с Яник и Омар, който ми каза, че Оско и Халеф са останали в обора, за да пазят конете. Изглежда, никой не бе пожелал да ги отмъкне. Не бяха видели абсолютно никого. Това ме успокои.
Сега трябваше да разберем къде са дърветата, под които бяха скрити конете на враговете ни, но нито Яник, нито Анка знаеха това.
— Убеден съм, че Хумун знае — добави младежът, — но няма да каже.
— О, имам много добро средство за целта — отвърнах аз, — едни клещи, с които мога да измъкна от него всичко, каквото поискам.
— Няма да можеш да направиш повече от когото и да било друг. Той никога не би предал господаря си и неговите съзаклятници.
— Тогава трябва да присъстваш, за да се убедиш колко откровен ще бъде с мен. Познаваш ли добре шивача Африт?
— Не. Всъщност знам, че иначе се казва Суеф, но за съжаление не мога да ти кажа нищо повече. Той често идва при Мурад Хулам ага и имам основание да подозирам, че това, което вършат, не е почтено. Затова винаги се отдръпвам от пътя му. По-добре е човек изобщо да не се доближава до такива хора. Най-много бих искал да се махна оттук.
— Сетих се за нещо. Слушай, от Анка разбрах, че живеете недалеч от Юскюб. Знаеш ли за Вейча, което се намира зад Калканделен?
— Много добре! Доста пъти съм бил там.
— А да си чувал за някакъв хан Каранорман?
— Имаш предвид старите развалини на някогашната странноприемница?
Отговорът му съвпадаше със сведенията, които Суеф ми бе дал предишния ден. Значи в това отношение беше казал истината.
— Да — казах аз в отговор. — Пътят ни вероятно ще продължи в тази посока. Търся един голям престъпник, който вероятно е приятел и довереник на Мурад Хабулам.
— Какво, моят ага се е сприятелил с такива хора?
— Да. Мъжете, които днес бяха при него и искаха да ни убият, също са разбойници и убийци. А какво представлява агата, можеш да разбереш по това, че искаше да ни отрови.
— Вярно е, ефенди. Повече няма да остана тук! Ще напусна тази къща и ако позволиш, ще те придружа до Вейча.
— Точно това исках да ти предложа. Първоначално дотам трябваше да ни заведе Суеф, но след случилото се и дума не може да става за подобно нещо. На теб и Анка няма да ви навреди, защото предполагам, че и тя не иска повече да остане при досегашния си господар.
— Разбира се, че не — отговори Яник пламенно. — Наистина, с това времето на нашето щастие ще бъде удължено, ако се наложи тя да остане по-дълго без работа и заплата…
— Е, що се отнася до това, и ти, и Анка ще получите парите си от мен. Вие двамата ни спасихте живота. Така че от нас трябва да искате възнаграждение, което да отговаря на вашата заслуга и на нашите възможности.
— Така е! — извика някой зад вратата. — Няма да позволим да се говори, че сме били неблагодарни, сихди.
Тези думи бяха изречени от Халеф. Беше се върнал от обора и бе чул последната част от разговора ни. Той продължи:
— За съжаление не сме богати, но сигурно все пак ще успеем с нещо да допринесем за щастието ви. Щом заради нас губите сегашната си работа, ние трябва да се погрижим да не е необходимо пак да търсите друга. Затова, Яник, с цялото достойнство в душата си те питам, дали искаш Анка за жена?
— Да, да! — засмя се доволно Яник.
— И кога?
— Възможно най-скоро.
— А ти, цвете на Килиеели и спасителка на нашия живот, ще вземеш ли този момък за съпруг, на когото винаги ще се подчиняваш, ако той е съгласен да не изисква от теб глупости?
— Да, нека стане мой мъж — каза момичето, изчервявайки се.
— Е, нека тогава нашата благословия се изсипе върху вас от тази кесия на щастието и благодарността. Аз съм славният касиер на нашата дружина. Това бяха пари на нещастието, но ние решихме да ги превърнем в монети на щастието, а сега ни се удава такава възможност.
Халеф извади голямата кесия, в която бяха парите, чието притежание дължахме на боя при Дерекулибе, и я отвори.