Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
Дъждът беше прогонил големите тълпи посетители, а също така държеше останалите настрани от поляните. Всъщност наоколо нямаше много хора, което беше добре. Продължих на север, след което завих по пътеката, която ме отведе до навеса за лодки при езерото.
Опитах се да забележа хората от екипа, но освен двамата, които вървяха хванати за ръце на петдесетина метра зад мен, не успях да идентифицирам никого.
Опитах се да видя дали не ме следи и някой друг, но като че ли никой не проявяваше интерес към моя милост. Всъщност гласът в слушалката каза:
— Ловец, тук СО Едно. Изглежда, си сам. Ясно?
— Ясно — отговорих.
И това беше всичко. Нямаше друго за казване. Стигнах до навеса, където се пазеха лодките модели за запалянковците, спрях на каменната площадка между навеса и езерото и загледах водата. Някъде на отсрещния бряг беше специалният екип със снайперите си. Онези момчета можеха да улучат дъвка в устата на човек, без да му одраскат зъбите, но изглежда, аз бях единственият посетител тук.
Покрай брега имаше пейки и аз седнах на една, като се мъчех да изглеждам унило — което не е трудно, когато задникът ти е мокър и дъждът става все по-студен.
Останах десетина минути и тъкмо се канех да стана, когато Старк рече:
— Някой те приближава от север.
— Разбрано.
Извадих глока и го сложих в скута си.
Чух приближаващи стъпки отдясно и погледнах към ъгъла на навеса.
Някакъв мъж — висок мъж — стоеше под светлината на един фенер. Гледаше ме. После бавно тръгна през площадката към мен.
Носеше дълго черно палто, което бе прекалено дебело за това време на годината, както и голяма торба от онези, които мъкнат бездомниците. Когато приближи, започнах да различавам лицето му.
Следях го как приближава, но не беше Асад Халил — макар че можеше да е някой от приятелчетата му.
Той се настани на съседната пейка и ме попита:
— Как я караш?
— Жена ми умря и смятам да се удавя в езерото.
— Сериозно? Съжалявам, човече. Виж, такъв е животът…
— С кого говориш? — попита Старк.
— Не зная. Момент — отвърнах и се обърнах към господина. — Как се казваш?
— Скип. А ти?
— Том Уолш. Момент. Със Скип — казах в микрофона.
— Кой Скип?
Преди да успея да се поинтересувам как е фамилното му име, Скип ме попита:
— На кого говориш?
— На мен си. Ти не си ли говориш сам?
— По дяволите, не. Само лудите си говорят самички.
— Ловецо, кой е това? — попита Старк.
— Ти арабски терорист ли си? — попитах Скип.
— Да бе — отвърна той. — Арабски терорист съм.
— Казва, че бил арабски терорист — казах в микрофона.
— Какво правиш, по дяволите?! Разкарай този тип.
— Прието. — Обърнах се към Скип. — Трябва да си вървиш.
— Кой казва това?
— Гласът в главата ми.
— Да ти се намира някой долар?
— Ще му дам някой долар, но няма да е зле да го провериш, когато се махне — казах на Старк. — И си искам парите обратно.
В слушалката се чу смях — смееха се хора от екипите.
— С кого говориш бе? — отново ме попита Скип.
— С извънземни. — Извадих два долара, но Скип вече си беше тръгнал.
Реших да последвам примера му и казах:
— СО Едно, Ловецът е на път.
— Разбрано.
Тръгнах към следващия водоем — езеро Белведере, което бе на половин километър на северозапад.
Вървях бавно през района, известен като Разходката, който е с множество дървета и е чудесно място за засада, макар че ми се струваше, че съм единственият наоколо. Но нали знаете, понякога човек има усещането, че го наблюдават. Стигнах до Белведере и Старк ми каза:
— Разходи се около езерото.
Трогнах бавно около езеро Белведере, известно също като езерото на костенурките. За тази вечер може би най-подходящ щеше да е Езерото на тъпата патица.
Завърших обиколката, без да попадна на нищо интересно. Спрях до сградата на име Замък Белведере, седнах на една мокра пейка и се загледах в езерото.
— Ловецът почива — казах в микрофона.
— Виждаме те — отвърна Старк. — Никой не те следеше, но остани малко.
Поседях петнайсет-двайсет минути, после Старк каза: