Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
— Мислим, че ако имаше компания, досега да сме разбрали. Затова може и да спестим Резервоара.
— На мен пък ми е забавно — отвърнах.
Стори ми се, че някой изстена в слушалката ми.
— Ти решаваш — каза Старк.
Станах.
— Ловецът е на път. Откъде искаш да мина?
— Покрай Голямата поляна, от запад — отговори Старк.
— Разбрано.
Тръгнах да заобикалям Голямата поляна по пътеката покрай гората. Нямаше жив човек, с изключение на някакъв тип с колело, който караше към мен. Продължих да вървя и когато доближихме, видях, че ме гледа. Докоснах дръжката на револвера.
— Ловецо, аз съм онзи с колелото — каза глас в слушалката ми.
— Прието.
Той ме подмина и продължи нататък.
Аз също продължих. Отляво видях някакъв човек да разхожда куче между дърветата. Кучето душеше по начина, по който душат кучетата, преди да се изсерат, а човекът говореше по мобилния си. Сигурно казваше на жена си или на половинката: „Защо аз трябва да го разхождам всеки път, когато вали? Това е твоето куче“. И така нататък. Бях еди-къде си, направих еди-какво си.
Продължих напред, но се озърнах към кучкаря, за да се уверя, че той и псето не са терористи.
Вече виждах жилищните блокове на Сентръл Парк Запад и си представих как Винс Парези седи в приятния си топъл апартамент с чаша вино в ръка и се чуди какво всъщност става днес, че трябва да кисне до телефона. Всъщност Парези имаше у тях базова радиостанция и можеше да следи целия радиотрафик, в това число и моята жица, така че казах:
— Капитане, оттук виждам дома ти. Махни ми.
В слушалката се чу смях, но шефът не отговори. Както и да е, вече беше към единайсет и половина и продължаваше да ръми. Застудяваше, бях подгизнал и вече единственото, което можеше да ме направи щастлив, беше Асад Халил. И като стана дума за него, бях напълно сигурен, че мога да му резна гръцмуля, преди наблюдаващите екипи да успеят да се намесят.
Пресякох Напречната улица при 86-а и отдясно видях светлините на Парковата охрана. Работата не е лоша, ако обичаш да си на открито. От друга страна, има и зими. Никоя работа не е идеална. Дори тази.
Така или иначе, пред мен беше Резервоарът, който представлява голям водоем с дължина близо осемстотин метра. Покрай него има алея за тичане и видях двама души, които правеха крос заедно. Кой ненормалник ще излезе да тича посред нощ?
— Ловецо, имаме хора при Резервоара — каза Старк. — Докладват, че има само неколцина спортуващи. Никой не те следи, така че мисля, че е време да прекратим.
— Смятам да направя една обиколка — отвърнах. Отново се чуха стонове, този път повече и по-силни. Стига де, пичове. Аз съм онзи, който се мъчи да бъде спипан от терорист.
Излязох на алеята и започнах да тичам обратно на часовниковата стрелка, както е по правилата. Маратонките и чорапите ми бяха мокри и чувах как краката ми жвакат.
Алеята е дълга около два километра и половина и след около пет минути започна да ми харесва, което е първата коварна стъпка към превръщането на нормалния човек в крос-зомби. Естествено, вече бях оставил всяка надежда да се видя с Асад Халил, но ако някой от аверите му гледаше, сега сигурно звънеше на Халил и му казваше:
„Този тип ще умре от пневмония или инфаркт, преди да успееш да го убиеш. Идвай по-бързо“.
Както и да е, направих обиколката за двайсетина минути, което не е чак толкова зле. До такава степен се бях джазирал, че поех дълбоко дъх и казах на Старк:
— Ще направя още една.
— Задръж — отвърна той. — Опитвам се да убедя специалния екип да не те застреля.
— Стига де. Само още една…
— Край. Край на операцията. Наблюдаващите и контранаблюдаващите екипи докладват, че всичко е спокойно. Време е да се прибираме.
— Добре… ама ще се върна през парка. — Казах му маршрута си покрай източния край на парка и поех по трикилометровия път обратно към блока си.
Вървях на юг по пътека, която ме отведе покрай задната част на музея „Метрополитън“, който беше отляво и египетския обелиск отдясно. Погледнах извисяващия се каменен стълб, който бе на около 3500 години, и в главата ми се заформи дълбоката мисъл:
„Адски е древно, мамка му“.
Както и да е, продължих напред — разочарован и странно въодушевен. Беше точно както го бе казал Парези — ние правихме нещо, което е по-добре от това да бездействаме, по-добре, отколкото да седим и да чакаме онзи задник да направи следващото си движение.