Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Отникъде не се виждаше помощ. Само един млад слуга, почти момче, бързо метеше парчетата от нещо, което по всяка вероятност беше счупена ваза.
Той вдигна глава, видя ги и изпусна метлата.
— Докторке! Какво има?
— Дошли сме да видим децата — каза по-едрият мъж спокойно, но тя отново долови скритото напрежение в гласа му. — Заведи ни при тях.
— Разбира се!
Защо бяха толкова услужливи всички? Сърцето на Джехане биеше до пръсване. Можеше да си мълчи — и да оцелее…
Не, не можеше.
Момчето протегна ръка.
— Да взема ли чантите ви, господа?
— Не, не, няма нужда. Заведи ни при децата — нареди единият от мъжете.
„Ще им трябва време да ги намерят — помисли си Джехане. — Стаите са много. Може да дойде помощ.“ И отвори уста да извика. Знаеше, че това ще й струва живота.
В същия миг си помисли, че познава това момче. Но още преди мисълта да се е оформила в нещо определено, тя се препъна, залитна и се блъсна в по-дребния мъж, който държеше ножа си опрян в ребрата й. Той изгрухтя от изненада. Момчето се изправи, дясната му ръка се стрелна напред, а с лявата силно блъсна Джехане настрана.
Тя политна и в същия миг извика с все сила: — Помощ! Те са убийци! Помощ!
Падна на колене и в този миг нещо се строши с трясък. Джехане се обърна — очакваше острието, което щеше да донесе смъртта й.
Като насън видя как в ръката на момчето блесна кинжал. По-дребният от двамата й похитители лежеше на пода, притиснал корема си с две ръце. През пръстите му се процеждаше кръв. По-едрият мъж се обърна с ръмжене и измъкна ножа си. Момчето отстъпи една крачка и зачака атаката.
Джехане извика още веднъж колкото й глас държи.
В коридора срещу нея изникна нечий силует. Невероятно, но човекът държеше лък. Едрият мъж го видя и се обърна бързо към стълбището.
Там беше застанал слугата, който им бе отворил, но вече не се усмихваше, а държеше меч.
Убиецът се извъртя, приведе се и ненадейно се хвърли към Джехане. Младият слуга извика и вдигна кинжала.
Но още преди двете остриета да се сблъскат, се чу звън на тетива и мъжът застина. От гърлото му щръкна стрела. Ръцете му се вдигнаха нагоре, ножът издрънча на пода. Стъкленицата му падна на плочите и се пръсна на парчета.
Настъпи тишина като след буря.
Като се опитваше да се овладее, Джехане се обърна. Мъжът с лъка, който се приближаваше към нея и се усмихваше окуражително, беше Айдар ибн Тариф, чийто брат беше спасила и излекувала.
Все още на колене, Джехане започна да трепери. Погледна момчето — ножът му беше изчезнал. По-едрият от двамата убийци изхърка и се повали възнак до другия. Джехане беше лекар и добре познаваше този звук. Мъжът беше мъртъв.
Всичко наоколо беше осеяно със строшено стъкло, а пясъчножълтите плочи на пода бяха обагрени в червено. Тънка струйка кръв се стичаше право към нея. Тя се изправи и се отдръпна.
Строшено стъкло.
Погледна и видя счупената стъкленица на баща си. Преглътна и притвори очи.
— Добре ли сте? — попита момчето. Едва ли имаше повече от петнайсет години. Тя му дължеше живота си.
Джехане го погледна и го позна.
— Зири? — промълви невярващо тя. — Зири от Орвила?
— За мене е чест, докторке — отвърна момчето с поклон. — За мене е чест, че ме познахте.
— Какво правиш тук?
За последен път беше видяла Зири насред пламтящата Орвила с меча на Алвар де Пелино в ръце. Всичко това й изглеждаше съвсем безсмислено.
— Охраняваше те — каза познат глас. Тя се обърна и видя Алвар. Още стискаше меча.
— Ела — каза той. — Да видим дали ще можеш да усмириш две невъзможни деца.
Прибра меча в ножницата, пристъпи към нея и взе ръцете й в своите. Докосването му беше силно и успокояващо.
Като насън, заобиколена от всички тези спокойни, усмихнати мъже, тя тръгна по коридора и влезе в стаята, в която я въведоха.
Двете момчета, едното на седем, другото на пет години, всъщност съвсем не бяха толкова шумни. В камината пламтеше огън, но прозорците над двете легла бяха затворени с капаци и стаята тънеше в полумрак. В светлината на огъня и на няколкото запалени свещи Амар ибн Хайран, облечен в черно и златно, с проблясваща на ухото обица, правеше с ръце фигурки на отсрещната стена. Изваденият му меч лежеше на една възглавница до него.