Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Какво ще кажеш? — попита той през рамо. — Направо се гордея с вълка си.
— Изумително постижение — сви устни Джехане. Явно и децата мислеха така, защото бяха затаили дъх.
Вълкът се сниши, прокрадна се напред и налапа другото животно, което, изглежда, трябваше да представлява пиле.
— Птицата обаче не ме впечатлява особено — намери сили да каже Джехане.
— Каква птица, това е прасе! — възмути се ибн Хайран. — Не е ли ясно?
— Мога ли да седна? — попита тя. Краката не я слушаха.
Отнякъде изникна стол. Айдар ибн Тариф с усмивка я настани на него. Тя се отпусна, но само миг по-късно скочи с вик.
— Велас! Трябва да го освободим!
— Вече го направихме — обади се Алвар от вратата. — Зири ни каза къде е дворът. Хусари с още двама души тръгна нататък. Вече е в безопасност, Джехане.
— Всичко свърши — успокои я и Айдар, — Седнете, докторе. Вече нищо не ви заплашва.
Джехане седна. Странно как реакцията настъпваше, след като опасността вече е отминала!
— Още! — извика по-голямото момче на Забира. По-малкото седеше с кръстосани крака на пода и гледаше с широко отворени очи фигурките на стената.
— Стига толкова — каза Амар ибн Хайран. — След като вълкът вече е изял прасето или пилето, няма какво повече да се гледа.
— А друг път? — боязливо попита момчето.
— Друг път може — съгласи се ибн Хайран. — Пак ще дойда. Трябва да си упражнявам прасето, а вие ще ми помогнете. Докторката го помисли за птица, а това е лош знак. А сега отивайте със слугата. Май ви е приготвил шоколад.
Слугата, застанал на вратата зад Алвар, кимна.
— Отидоха ли си лошите мъже? — обади се за пръв път по-малкото момче. Онова, което баща й беше извадил през корема на майка му.
— Отидоха си — каза сериозно Амар ибн Хайран. Джехане почувства, че ще заплаче. Не искаше да плаче. — Всъщност май изобщо не дойдоха — нежно добави той и се обърна към Алвар и слугата с въпросително вдигнати вежди.
— Няма нищо — каза Алвар. — Само няколко петна на пода и една счупена ваза.
— О, да, вазата. Бях забравил — внезапно се усмихна ибн Хайран. Джехане вече познаваше тази усмивка.
— Съмнявам се, че и собственикът на къщата ще забрави — назидателно каза Алвар. — Много разрушителен начин за сигнализиране избрахте.
— Сигурно — съгласи се ибн Хайран. — Но освен това на собственика ще му се наложи да отговаря на някои въпроси на царя. Например защо не е осигурена достатъчно надеждна охрана на къщата.
Джехане видя как Алвар се замисли. На нея също неведнъж й се беше налагало да се замисля по същия начин по време на похода. Амар ибн Хайран рядко правеше нещо случайно.
— Къде е Родриго? — внезапно попита тя.
— Е, това вече ни обижда — заяви Амар и я погледна. В стаята вече беше по-светло. Айдар беше отворил капаците, а двете момчета бяха излезли със слугата. — Всички тези верни мъже бързат да ти се притекат на помощ, а ти питаш за единствения, който явно е безразличен към съдбата ти.
Това обаче беше казано с усмивка.
— Той патрулира извън стените — побърза да защити капитана си Алвар. — Освен това не друг, а сер Родриго накара Зири да те следи. Така разбрахме какво е станало.
— Накарал го да ме следи? Какво значи това? — възмути се Джехане.
— Аз съм тук от доста време — обясни Зири. — След като се убедих, че сестрите ми са добре, ги оставих при леля ми и отидох при майка ви във Фезана, за да ми каже къде сте. И тръгнах след вас.
Говореше простичко, сякаш в това, което казваше, нямаше нищо особено.
Но не беше така. Той беше напуснал дома си, онова, което беше останало от семейството му, всичко близко и познато, за да прекоси сам цялата страна…
— Тръгнал си след мене? И защо, Зири?
— Заради онова, което направихте в нашето село — все така простичко отвърна той.
— Но аз не съм направила нищо!
— Направихте. Благодарение на вас ми позволиха да убия човека, който уби майка ми и баща ми. Ако не бяхте вие, това нямаше да стане. Той щеше да остане жив, да се върне при джадитите и да се хвали с онова, което е направил. Тогава щеше да ми се наложи да тръгна след него и може би нямаше да успея да го убия.