Лъвовете на Ал-Расан

Те като че бяха помислили за всичко. Джехане се обърна към Зири.

— Къде се научи да си служиш така с ножа?

Той изглеждаше смутен, но и горд.

— Хората на Капитана ме научиха. Сер Родриго лично ми даде кинжала. А господарят ибн Хайран ми показа как да го крия в ръкава си и да го измъквам бързо.

Джехане се обърна към Амар.

— А Велас? Ако той го беше познал?

— Велас го позна, Джехане — нежно я увери той със същия тон, с който говореше на по-малкото от децата. — Той забеляза Зири преди известно време и отиде при Родриго. Всичко това става с негово знание. Той споделя мнението ни, че предпазните мерки са необходими. Както се и оказа, мила моя. Зири се е покатерил на стената и е чул разговора ти с двамата мъже от Картада. Намерил е Алвар, а той откри мене. Тъкмо навреме, за да стигнем тук преди вас.

— Чувствам се като дете — възкликна Джехане.

— Не е така — възрази Амар и стана от леглото. — Грешиш, Джехане. Но както ти се грижиш за нас, ако ни застигне меч, стрела или болест, така и ние сме длъжни да се погрижим за тебе, нали? Дори само за равновесие, както вашите киндатски луни служат за противовес на слънцето и звездите.

— Не се прави на поет! — сряза го тя. — Не можеш да ми отвлечеш вниманието с такива приказки. Ще помисля върху всичко това и ще ви кажа до какъв извод стигнах. Особено на Родриго. Той ми обеща, че ще ме оставите на мира.

— Боях се, че ще си спомниш — чу се глас от вратата. Родриго Белмонте, с ботуши и зимен плащ, с меч на хълбока и с вечния си бич в пояса, влезе в стаята, хванал нелепо във всяка ръка по чаша шоколад.

— Пий. — Той й подаде едната. — Обещах, че ще я дам на тебе и на никой друг. Онзи по-големият е голям лакомник и искаше да изгълта всичко.

— А на мене? — възмути се ибн Хайран. — Изкълчих си ръцете да им правя вълци и прасета!

Родриго се засмя и отпи от чашата си.

— Право да ти кажа, тази беше за тебе. Награда за труда. Аз обаче нищо не съм обещал. Шоколадът е хубав, а навън е студено. Ти си бил вътре и не си мръзнал.

— Имаш шоколад по мустаците — каза Джехане. — Не трябваше ли да си извън стените? Да защитаваш града? Не ни трябваш тук.

— Правилно! — бодро заяви Амар. — Дай си ми шоколада.

Родриго му подаде чашата и се обърна към Джехане.

— Мартин ме извика. Бяхме наблизо. Джехане, ще трябва да решиш за какво точно ми се сърдиш — дали защото съм накарал Зири да те охранява, или задето не съм дошъл тук лично да те защитя.

— Откъде накъде? Не мога ли да ти се сърдя и за двете?

— Точно така! — подкрепи я Амар с толкова доволен вид, че Джехане едва не се изсмя, но навреме си спомни, че в постъпките му няма нищо случайно, и се опита да запази сериозния си вид. Зири и Айдар се хилеха. След тях неохотно се усмихна и Алвар.

Джехане трябваше най-сетне да признае, че всичко е свършило. Те бяха спасили живота й, а също и този на Велас и на двете момчета. Това, което правеше сега, граничеше с неблагодарност.