![Предани [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/4/predani-calibre-1-48-0-download.jpg)
Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
Мислиш, че е единственият начин да се поправят нещата.
– Аз... – Искам да
кажа, че това е най-лесният, най-добрият начин. Може би
единственият начин да мога да ѝ вярвам отново.
Ако изтрия паметта ѝ, мога да си направя нова майка, но...
Но тя е повече от моя майка. Тя е човек със свое собствено право на избор и не ми
принадлежи.
Не мога просто така да реша каква да бъде, просто защото съм неспособен да я
приема такава, каквото е.
– Не, не съм го донесъл за това. Донесох го, за да ти дам избор.
Изведнъж ме обзема истински ужас, ръцете ми изтръпват, сърцето ми ускорява
ритъма си.
– Мислех да отида да се видя с Маркъс, но не го направих – едва преглъщам. –
Дойдох при теб, избрах теб, защото мисля... че има надежда да оправим нещата помежду
си. Не сега, не скоро, но някой ден. А с Маркъс няма никаква надежда, няма възможност
за никакво помирение.
Тя ме поглежда. Очите ѝ са гневни и от тях потичат сълзи.
– Не е честно да те поставям пред подобен избор, но се налага – продължавам. –
Можеш да ръководиш безкастовите, можеш да воюваш с Преданите, но ще го правиш
без мен, завинаги. Или можеш да изоставиш всичко това и... да си върнеш сина.
Наясно съм, че е слаба оферта, и затова се страхувам. Страхувам се, че ще откаже
да избира по този начин и ще предпочете властта над мен, ще ме нарече „глупаво дете“ и
ще е права. Аз съм висок два метра и я питам колко ме обича.
Очите на Евелин, черни като мокра пръст, гледат дълго в моите.
И тогава тя се пресяга, издърпва ме към себе си и ме хваща в изненадващо силна
прегръдка.
– Да вземат града, да вземат всичко – казва тя с лице в косата ми.
Не мога да мръдна, не мога да проговоря. Тя избра мен. Тя избра мен.
ÃËÀÂÀ
×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÄÅÂÅÒÀ
Òðèñ
Серумът на смъртта мирише на сладникав дим и дробовете ми го отхвърлят още
с първото вдишване. Кашлям и се давя. Поглъща ме мрак.
Падам на колене. Имам чувството, че някой е подменил кръвта във вените ми с
меласа, а костите ми – с олово. Невидима ръка ме бута в обятията на съня, но аз искам
да съм будна. Представям си как това желание гори като пламък в гърдите ми.
Невидимата нишка ме тегли все повече и аз подсилвам пламъка с имена. Тобиас.
Кейлъб. Кристина. Матю. Кара. Зийк. Юрая.
Но не мога да се държа под тежестта на серума. Тялото ми пада настрани, студената
земя притиска ранената ми ръка. Отплувам...
„Колко е хубаво да отплуваш – казва глас в съзнанието ми. – Да видиш къде ще
отидеш.“
Но пламъкът, пламъкът.
Желанието да живея.
Не, не съм се свършила още. Не съм.
Имам чувството, че копая тунел през собственото си съзнание. Трудно е да си спомня
защо дойдох тук и защо искам да се освободя от това прекрасно чувство. Но драскащите
ми ръце го намират – спомена за лицето на майка ми, за странно изкривените
безжизнени ръце, за шурналата от тялото на баща ми кръв.
„Но те са мъртви – казва гласът. – Можеш да си идеш при тях.“
„Те умряха заради мен“ – отговарям. И сега трябва да им се отплатя. Трябва да
помогна на други хора да не загубят всичко. Трябва да спася града и хората, които майка
ми и баща ми обичаха.
Ако ще отида при родителите си, трябва да имам много сериозна причина. А не да се
въргалям глупаво по пода.
Пламъкът, пламъкът в гърдите ми. Разраства се в буен огън, в цял ад, подхранван от
тялото ми. Чувствам го как препуска през мен и разяжда тежестта. Вече нищо не може да
ме убие. Аз съм силна, непобедима и вечна.
Усещам, че серумът е полепнал по кожата ми като олио, но мракът се оттегля.
Подпирам се с натежала ръка на пода и започвам да се повдигам.
Приведена бутам двойните врати, те се разтварят със скърцане. Поемам чист въздух и
се изправям. Тук съм. Влязох.
Но не съм сама.
– Не мърдай! – казва Дейвид и насочва пистолета си към мен. – Здравей, Трис!
ÃËÀÂÀ
ÏÅÒÄÅÑÅÒÀ
Òðèñ
– Как успя да се ваксинираш срещу серума на смъртта? – пита Дейвид. Седи в
инвалидния си стол, но не е нужно да можеш да ходиш, за да стреляш с пистолет.
Премигвам срещу него, все още замаяна.
– Не съм се ваксинирала – казвам.
– Не се прави на глупачка. Нямаше да си жива без ваксина, а аз съм единственият
човек тук, който притежава такава.
Гледам го и не знам какво да му кажа. Не съм се ваксинирала. Фактът, че стоя пред
него, е невъзможен. Нямам какво да добавя.