Предани [calibre 1.48.0]

прозорците на тавана. Хуквам и влача Кейлъб със себе си. Въздухът се изпълва с

писъци и трошащо се стъкло, а ние тичаме в обратната на жилищните помещения посока,

там където никой не бива да стъпва.

Всичко, което съм научила при Безстрашните, си идва на мястото. Дишането ми става

по-дълбоко, докато вървим по маршрута, който определихме сутринта. Умът ми се

прочиства и поглеждам към Кейлъб, с надеждата да видя, че и с него се случва същото.

Но цялата кръв се е оттеглила от бялото му лице и той едва диша. Хващам го по-здраво,

за да усети подкрепата ми.

Завиваме, обувките ни скърцат по плочките. Озоваваме се в празния коридор с

огледален таван. Усещам триумф – познавам това място и не сме далеч. Ще успеем.

– Спрете! – изкрещява някой зад нас.

Охраната. Намерили са ни.

– Спрете или ще стреляме! – викат пак.

Кейлъб потреперва и вдига ръце. Аз също вдигам ръце и го поглеждам.

Усещам как всичко в мен се забавя – мислите ми, ритъмът на сърцето ми.

Поглеждам Кейлъб. Вече не виждам страхливеца, който ме предаде на Джанийн

Матюс, и не чувам последвалите му извинения.

Докато го гледам, виждам момчето, което държи ръката ми в болницата, когато мама

си счупи китката, момчето, което ми каза, че всичко ще бъде наред. Виждам брата, който

в нощта преди Изборната церемония ме насърчи да направя избора за себе си, а не

заради семейството си. Виждам всичко онова, което е – умен, ентусиазиран,

наблюдателен, тих, внимателен.

Той е част от мен и винаги ще бъде. И аз съм част от него. Не принадлежа на Аскетите,

не принадлежа на Безстрашните, нито дори на Дивергентите. Не принадлежа на Бюрото,

нито на експеримента им, нито на хората в покрайнините. Принадлежа на хората, които

обичам, и те ми принадлежат. Те, любовта и предаността ми към тях ме правят това,

което съм, и ме определят много повече, отколкото всяка дума или група би могла.

Обичам брат си. Обичам го, а той се тресе от страх от смъртта. Обичам го и

единственото, за което мисля, са думите, които му казах преди няколко дни: „Никога не

бих те завела на собствената ти екзекуция“.

– Кейлъб, дай ми раницата!

– Моля?

Плъзвам ръка под ризата си и вадя пистолета. Насочвам го към него:

– Дай ми раницата!

– Трис, не! – тръсва глава той. – Няма да ти позволя да го направиш!

– Свали оръжието! – вика охранителят. – Свали оръжието или ще стрелям!

– Има вероятност да устоя на серума на смъртта – казвам. – Добра съм в

преборването на серуми. Има шанс да оцелея. Но ти нямаш. Дай ми раницата или ще те

прострелям в крака и пак ще я взема!

След което повишавам глас, така че хората от охраната да ме чуят:

– Той ми е заложник. Ако се доближите, ще го застрелям!

В този момент ми напомня на баща ни. Очите му са тъжни, уморени. Брадата му е леко

набола. Ръцете му треперят, докато сваля раницата и ми я подава.

Вземам я и я мятам през рамо. Пистолетът ми е насочен към него.