![Предани [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/4/predani-calibre-1-48-0-download.jpg)
Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
не ѝ възразих.
Йохана вдига вежди. Забелязвам, че е прибрала косата си плътно назад и белегът,
който разсича половината лице, е открит. Така изглежда много по-добре – силна, готова
да покаже коя е и каква е, а не да се крие зад перде от коса.
– Не става – казва Маркъс. – Аз съм водачът на тези хора.
– Маркъс! – опитва се да го прекъсне Йохана.
– Не си ти тази, която ще решава дали имам право да ги ръководя – продължава той и
напълно пренебрегва Йохана, – или не, защото ми имаш зъб, Евелин.
– Моля? – повишава глас Йохана. – Това, което ни се предлага, е толкова хубаво, че
чак не ми се вярва. Постигаме всичко, за което се борим, без насилие! Как можеш
изобщо да се колебаеш?
– Мога, защото аз съм истинският водач на тези хора – заявява Маркъс. – Аз съм
лидерът на Преданите, аз съм...
– Не, не си – прекъсва го Йохана съвсем спокойно. – Аз съм лидерът на Преданите. И
ти ще се съгласиш с тези условия, защото в противен случай ще кажа на хората, че си
имал шанса да разрешиш проблемите без кръвопролития, но си отказал, защото не си
пожелал да преглътнеш гордостта си.
Маската му пада и разкрива зловещото му лице. Но дори той не може да спори с
Йохана, чието спокойствие и премерено поднесена заплаха го нокаутират. Тръсва глава и
прекратява съпротивата.
– Приемам условията – казва Йохана, пристъпва напред с протегната ръка и снегът
изскърцва под краката ѝ.
Евелин сваля ръкавицата си, пръст по пръст, протяга ръка към Йохана и двете
скрепяват мира.
– Утре сутринта ще съберем хората и ще им кажем новия план. Можеш ли да ни
гарантираш, че никой няма да ни нападне? – пита Йохана.
– Ще направя всичко по силите си – обещава Евелин.
Поглеждам часовника си. Минал е час, откакто се разделихме с Амар и Кристина.
Вероятно Амар се е досетил, че серумът на паметта не е бил пуснат. Или пък не се е
досетил. Каквото е да е станало с тях, трябва да свърша това, за което дойдох – да
намеря Зийк и майка му и да им кажа за Юрая.
– Трябва да тръгвам – обръщам се към Евелин. – Трябва да се погрижа за още нещо.
Утре следобед ще те взема от стената.
– Звучи добре – отговаря тя и потърква ръката ми, сякаш да ме сгрее, така, както
правеше, когато бях дете и ми станеше студено.
– Ти няма да се върнеш, така ли? – пита Йохана. – Открил си живот за себе си навън?
– Да. Късмет тук. Хората навън... се опитват да затворят града. Трябва да сте готови
да ги посрещнете и да не им се давате.
– Убедена съм, че можем да преговаряме с тях – усмихва се тя.
Подава ми ръка и се сбогуваме. Чувствам очите на Маркъс върху тялото си като
непосилна тежест, която заплашва да ме смачка. Насилвам се да го погледна.
– Сбогом – казвам. От сърце.
Хана, майката на Зийк, е толкова дребничка, че когато седи на стола, краката едва
докосват пода. Облечена е в опърпан черен халат и е по пантофи, но изражението ,
скръстените ръце и вдигнатите вежди
придават такова достойнство, че имам
чувството, че седя пред световен лидер. Поглеждам Зийк, който разтрива очи с юмруци,
за да се разбуди.
Амар и Кристина ги бяха намерили не сред останалите бунтовници около небостъргача
Ханкок, а в дома им, над централата на Безстрашните. Открих ги само защото Кристина
се беше сетила да ми остави бележка на камиона със спуканите гуми. Питър ме чакаше в
новия камион, който Евелин ни даде, за да се приберем до Бюрото.
– Много съжалявам – казвам. – Не знам откъде да започна.
– Може да започнеш с най-лошото – отговаря Хана. – Като например да ми кажеш
какво точно се случи със сина ми.
– Беше ранен по време на атака. Имаше експлозия и той се оказа прекалено близо.
– Господи! – Зийк започва да се клати напред-назад, сякаш иска да избяга от
реалността.
Но Хана само свежда глава и скрива лицето си от мен.
В хола мирише на лук и чесън – вероятно са готвили за вечеря. Облягам рамо на
бялата стена до вратата. До главата ми е закачена снимка на семейството – Зийк е едва
проходил, Юрая е още бебе и двамата седят в скута на майка си. Баща им има пиърсинг
на носа, на устната и на ухото, но широката му заразителна усмивка и тъмната му кожа са
ми познати, защото ги е предал и на двамата си синове.
– Оттогава е в кома – продължавам. – И...
– И няма да се събуди – довършва Хана с неестествен глас. Като опънат ластик. –