Предани [calibre 1.48.0]

– Моля ти се. – Поглеждам нагоре, за да видя как снегът се трупа по сградите. Тъмно

е, но луната осветява пътя ни. – Вероятно си вярваш, че умееш да се биеш добре, но

сам знаеш, че не можеш да победиш мен.

Без никакво предупреждение той ме удря силно, аз се подхлъзвам и падам. Изпускам

пистолета си и снегът почти го покрива. „Ето ти един добър урок да не се перчиш толкова

много“ – си казвам и скачам на крака. Питър ме хваща за яката и ме удря отново. Пак се

подхлъзвам, но този път запазвам равновесие и стоварвам лакътя си с все сила в

стомаха му. Той ме изритва в крака толкова силно, че целият изтръпвам. После се

вкопчва в якето ми и ме придърпва към себе си.

Ръката му опипва джоба и търси серума. Опитвам се да го избутам, но е стъпил

здраво и уверено, а кракът ми продължава да е безчувствен. Изревавам гневно,

замахвам със свободната си ръка и забивам лакът в устата му. Ръката зверски ме

заболява – не е лесно да удариш някого в зъбите, – но пък си струва. Питър изкрещява и

пада в средата на улицата, притиснал лице с ръцете си.

– Знаеш ли защо печелеше битките по време на инициацията? – питам. Не чакам да ми

отговори. – Защото си жесток. Защото обичаш да нараняваш хората. Защото си мислиш,

че си специален и че всички около теб са мижитурки, които не могат да вземат трудни

решения, за разлика от теб.

Започва да се изправя, ритвам го и той пак се свлича на земята. Стъпвам върху

гърдите му, точно под гърлото, и натискам с все сила. Погледът ми среща неговия и

виждам две големи невинни очи. Нямат нищо общо с това, което е отвътре.

– Не си специален – продължавам. – И аз обичам да наранявам хора. И аз мога да

вземам най-жестоки решения. Разликата между мен и теб е, че аз го правя само

понякога, а ти – винаги. И затова си зъл.

Прекрачвам го и тръгвам надолу по Мичиган Авеню. Не съм минал и няколко метра,

когато го чувам:

– Ето защо искам серума. – Гласът му трепери.

Спирам, но не се обръщам. Не искам да виждам лицето му точно в този момент.

– Искам серума, защото ми се гади от мен самия. Писна ми да върша зло, да се

наслаждавам на това и да се чудя какво не ми е наред. Искам това да приключи. Искам

да започна отначало.

– И не мислиш, че само един страхливец би направил такъв избор? – питам през рамо.

– Мисля, че не ме интересува дали съм страхливец, или не.

Усещам как гневът ми спада като спукан балон и въртя ампулата между пръстите си в

джоба си. Чувам го как се изправя и изтупва снега от себе си.

– Не се опитвай да си играеш повече с мен – казвам – и обещавам, че ще ти позволя

да започнеш отначало, когато всичко това свърши. Нямам причина да не го направя.

Той кимва и продължаваме да крачим през девствения сняг към сградата, в която

видях майка си за последен път.

ÃËÀÂÀ