Предани [calibre 1.48.0]

със знака на безкастовите. Изглежда крайно изтощена.

– Искаш ли да изчакаш отпред? – питам Питър и за моя голяма изненада той не

възразява. Просто излиза и затваря вратата след себе си.

Майка ми и аз сме сами.

– Хората навън нямат съобщение за нас – казвам. – Те просто ще изтрият паметта на

всички в този град. Считат, че това е единственият начин да се справят. Че няма смисъл

да преговарят и да търсят доброто в нас. Решиха, че е по-добре да ни заличат.

– Може би са прави – казва тя и най-сетне се обръща към мен. Обляга глава на

ръцете си и виждам татуировката на пръста – празно кръгче. Като годежен пръстен. –

Защо си дошъл тогава?

Поколебавам се, пръстите ми опипват ампулата. Поглеждам я и виждам как я е

опърпало времето – като избеляло парче стар плат с оголени нишки. Виждам и жената,

която познавах като дете – устните, които понякога се усмихваха, а очите грейваха от

щастие. Но колкото повече я гледам, толкова повече се убеждавам, че онази щастлива и

усмихната жена никога не е съществувала. Тази тук е едно бледо копие на моята

истинска майка, онази, която съм виждал през детските си очи.

Сядам срещу нея и поставям ампулата на масата между нас.

– Дойдох да те накарам да изпиеш това – казвам.

Тя поглежда ампулата. Струва ми се, че виждам сълзи в очите , но може би са просто

проблясъци от светлината.

– Мислех, че това е единственият начин да предотвратя тоталното унищожение в този

град. – казвам. – Знам, че Маркъс, Йохана и хората им ще нападнат и ти ще направиш

всичко възможно, за да ги спреш. Ще използваш серума на смъртта, който за жалост

притежаваш, и това ти дава голяма преднина. Прав ли съм?

– Да – отвръща тя. – Кастите са зло. Не бива да бъдат възстановявани. По-добре да

видя как всички загиваме, отколкото да позволя да се върнат.

Ръката ѝ стиска ръба на масата, кокалчетата ѝ побеляват.

– Причината да са зло беше защото нямаше изход от тях, нали? – казвам. – Даваха ни

илюзията, че правим избор, а такъв нямаше. Но ти правиш абсолютно същото, като ги

забраняваш. Казваш на хората: „Избирайте, но ако изберете кастите, ще ви смеля в

месомелачката“.

– Ако си мислел така, защо не ми каза? – пита тя. Гласът е висок, а очите отбягват

моите. – Защо не ми каза, вместо да ме предадеш?

– Защото се страхувам от теб. – Думите излизат преди да успея да ги спра, но така е

по-добре, защото искам да съм честен с нея, преди да я помоля да изпие серума. – Ти...

ти си като него.

– Не смей да говориш така! – Ръцете се свиват в юмруци и тя едва не ме наплюва. –

Как смееш!

– Не ме интересува дали искаш да го чуеш, или не – казвам и се изправям. – Той беше

тиранин в дома ни, а сега ти си тиранин в града ни. И дори не осъзнаваш, че е същото!

– Ето защо си донесъл това – казва, взема ампулата и започва да я разглежда. –