Предани [calibre 1.48.0]

натрупал достатъчно, за да скърца под обувките ни.

Вървим към парка Милениум, където статуята на мамута грее окъпана в лунна

светлина. После се спускаме по стълбите надолу и докато слизаме, Евелин ме хваща под

ръка, за да не падне. Споглеждаме се. Дали е така изплашена да се изправи лице в лице

с баща ми, както аз? Дали е така изплашена всеки път?

Долу има пристройка с два стъклени блока, всеки от които е поне три пъти по-висок от

мен. С Маркъс и Йохана сме се разбрали да се видим тук въоръжени.

Вече са пристигнали. Йохана не държи пистолет, но за сметка на това Маркъс е

насочил своя право към Евелин. Аз вдигам пистолета, който тя ми даде, и също го

насочвам към него. За всеки случай. Гледам кривия му нос и очертанията на черепа му

под късо подстриганата коса.

– Тобиас! – възкликва Йохана. Облечена е в цветовете на Миротворците и

червеното ѝ сако е посипано с бели снежинки. – Какво правиш тук?

– Опитвам се да ви спра да се изпоизбиете – казвам. – Учудвам се, че имаш пистолет

в себе си – отбелязвам и посочвам с глава към джоба , където виждам контурите на

оръжието.

– Понякога се налага да вземеш трудни решения, за да запазиш мира. Мисля, че няма

да възразиш срещу този принцип – казва тя.

– Не сме дошли да си бъбрим – обажда се Маркъс. – Искала си да говорим за мирен

договор – обръща се към Евелин.

Последните няколко седмици са му отнели нещо. Личи си по огънатите надолу ъгли на

устата му, по синьочерните кръгове под очите му. Виждам собствените си очи на лицето

му и се сещам за момента в моята зона на страха, когато от огледалото ме гледаше той.

Спомням си колко уплашен бях, докато наблюдавах как кожата му се плъзга по тялото ми

като обрив. Все още се страхувам, че мога да стана като него, дори сега, когато майка ми

стои до мен и сме се изправили заедно срещу заплахата, както винаги съм си мечтал,

още откакто бях дете.

– Да – казва Евелин. – Трябва да се споразумеем по няколко въпроса. Мисля, че

предложението ми е разумно. Ако се съгласиш с условията ми, ще отстъпя и ще ви

предам всички оръжия, освен тези, които хората ми използват за самозащита. Ще

напусна града и няма да се върна.

Маркъс се разсмива. Не съм сигурен дали е присмех, или недоверие, защото той е и

арогантен, и крайно подозрителен.

– Остави я да довърши – казва Йохана тихо и пъха ръце в ръкавите си.

– В замяна – продължава Евелин, – няма да нападате и няма да настоявате да

контролирате града сами. Ще позволите на тези, които искат да излязат от града и да

търсят живот другаде, да си идат. Ще позволите на тези, които искат да останат, да

гласуват за нови лидери и за нова социална система. И най-важното ми условие е ти,

Маркъс, да не си сред кандидатите за лидери.

Последното условие за мир е единственото, продиктувано от лични мотиви. Тя ми каза,

че няма да може да понесе мисълта, че Маркъс ще подлъже хората да го следват, и аз