![Предани [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/4/predani-calibre-1-48-0-download.jpg)
Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
ми. Дори не разбирам къде точно ме е пронизал куршумът.
Продължавам да чувам гласа на Кейлъб, докато повтаря кода на Матю. С трепереща
ръка набирам цифрите на клавиатурата.
Пистолетът стреля пак.
Още болка и настъпваща чернота. Но отново чувам гласа на Кейлъб. Зеленият
бутон.
Толкова много болка.
Но как, след като тялото ми е вцепенено?
Започвам да се свличам надолу, но успявам да ударя клавиатурата, падайки. Бутонът
светва. В зелено.
Чувам бипване и леко свистене.
Срутвам се на пода. Усещам нещо топло по врата си и под бузата. Червено. Кръвта
има странен цвят. Тъмна е.
С крайчеца на окото си виждам как Дейвид се свлича от стола си.
И виждам майка си. Появява се иззад него.
Облечена е в същите дрехи, в които я видях за последно. Аскетско сиво, оцветено в
кръвта
, голи ръце, разкриващи татуировките. По ризата
все още има дупки от
куршуми. Виждам през тях ранената кожа. Червена е, но вече не кърви. Сякаш някой я
е замразил във времето. Русата коса е вързана на кок, но няколко кичура се спускат
около лицето ѝ и го обрамчват в злато.
Знам, че не е жива и не разбирам защо я виждам. Дали бълнувам от загубата на кръв,
или е някаква вторична реакция от серума на смъртта? Или тя наистина по някакъв начин
е дошла тук?
– Здравей, Беатрис – казва майка и ми се усмихва.
– Това ли е краят? – питам, но не знам дали наистина го изричам на глас, или само
съзнанието ми говори с нея.
– Да – казва и очите ѝ плувват в сълзи. – Мило дете, ти се справи блестящо.
– А другите? – Задушавам се от ридание при мисълта за Тобиас, колко тъмни и
сериозни бяха очите му, колко силни и топли бяха ръцете му, когато се срещнахме за
първи път. – Тобиас? Кейлъб? Приятелите ми?
– Те ще се погрижат един за друг – казва тя. – Така правят хората.
Усмихвам се и затварям очи.
Отново усещам как онази нишка ме тегли, но сега знам, че не някакъв чудовищен
серум ме носи към смъртта.
Този път е ръката на майка ми, която ме привлича към прегръдката си.
И аз щастливо се отпускам в нея.
Ще бъда ли опростена за всичко, което направих, за да стигна дотук?
Искам да бъда.
Мога да бъда.
Вярвам.
ÃËÀÂÀ
ÏÅÒÄÅÑÅÒ È ÏÚÐÂÀ
Òîáèàñ
Евелин избърсва сълзите си. Стоим рамо до рамо до прозореца и гледаме
снежната виелица. Снежинките се трупат на перваза.
Отново усещам ръцете си. Докато гледам света навън и посипалия се по него сняг,
имам чувството, че всичко е започнало отначало и този път ще бъде по-добре.
– Мисля, че мога да се свържа с Маркъс по радиото и да се опитаме да преговаряме
за мирно разрешение – казва Евелин. – Ще ме чуе. Би бил голям глупак, ако откаже да
ме изслуша.
– Преди да направиш това, имам едно обещание, което трябва да изпълня – казвам и
докосвам рамото ѝ. Очаквах напрежение в усмивката ѝ, но не виждам такова.
Жегва ме вина. Не бях дошъл да я моля да се отказва от всичко, което е постигнала,
само за да си върне мен. Но пък и не бях тръгнал с идеята изобщо да предлагам избор.
Мисля, че Трис е права – когато трябва да избираш между два лоши варианта, избираш
този, който би спасил хората, които обичаш. С този серум нямаше да спася Евелин, щях
да я унищожа.
Питър се е облегнал на стената и чака. Вдига глава към мен, когато го доближавам, а
тъмната му и мокра от снега коса е залепнала за челото.
– Даде ли ѝ серума? – пита.
– Не.
– Не вярвах, че ще имаш смелостта да го направиш.
– Не става дума за смелост. Знаеш ли... Няма значение. – Тръсвам глава и вадя
серума на паметта. – Все още ли не си променил решението си?
Той кимва.
– Но ти можеш и сам да свършиш тази работа – казвам. – Да се научиш как да вземаш
правилни решения, как да направиш живота си по-добър. Не ти е нужно това.
– Да, мога, но и двамата знаем, че няма да го направя.
Да, знам. Знам, че промяната е нещо много трудно, става бавно и отнема много дни да
се отдалечиш от миналото си. Той се страхува, че няма да има упоритостта, просто ще
пропилее тези дни и накрая ще стане по-лош и отсега. Познавам и разбирам това
чувство – страха от себе си.
Карам го да седне и го питам какво иска да му разкажа за самия него, след като
спомените му изчезнат като дим. Той просто поклаща глава отрицателно. Нищо. Не иска