Предани [calibre 1.48.0]

летят из въздуха и се сипят на пода около мен, а аз ги гледам удивено. Махам длани от

ушите си, но продължавам да чувам звънтене и да се олюлявам.

Охранителите ме настигат в края на коридора, стрелят по мен и един куршум се забива

в ръката ми. Изпищявам, покривам инстинктивно раната с другата си ръка, зрението ми

се замъглява, но успявам с препъване да се метна зад ъгъла и да стигна до

експлодиралата врата.

В дъното зад нея има малко преддверие и няколко затворени врати без ключалки.

През прозорците им виждам лабораторията за оръжия – подредената техника, черните

съоръжения и ампулите със серум, изложени като за продан. Чувам звук като от спрей и

разбирам, че серумът на смъртта е вече във въздуха около мен, но охраната е по петите

ми и нямам време да сложа костюма, който да забави действието му.

Но знам, убедена съм, че мога да преборя серума. Ще оживея.

Влизам в преддверието.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÎÑÌÀ

Òîáèàñ

Централата на безкастовите за мен винаги ще си остане централата на

Ерудитите, независимо какво се случи тази вечер. Сградата е притихнала сред снега и

само няколкото светещи прозореца показват, че вътре има живи хора. Спирам пред

вратите и изръмжавам недоволно.

– Какво? – пита Питър.

– Мразя това място! – казвам.

Той отметва мократа коса от очите си.

– Какво ще правим, ще чупим прозорци? Или ще търсим задна врата?

– Не, просто ще вляза. Аз съм ѝ син.

– Но също така я предаде и напусна града, след като тя забрани на всички да излизат.

Тя изпрати хора след теб. Хора с пистолети.

– Можеш да останеш тук, ако искаш – казвам.

– Не, където е серумът, там съм и аз. Ако те застрелят, вземам го и бягам.

– Не съм и очаквал да постъпиш другояче.

Странен човек!

Влизам във фоайето, където някой е поправил портрета на Джанийн Матюс само с

една цел – да нарисува с червена боя хиксове върху очите и да напише „кастов боклук“

върху лицето ѝ.

Няколко души се приближават към нас с насочени пистолети. Някои лица са ми познати

от времето, когато преговаряхме край лагерните им огньове, а и от по-късно, когато бях

дясната ръка на Евелин. Сещам се, че безкастовите са много повече, отколкото бяхме

предполагали.

Вдигам ръце и ги заговарям:

– Тук съм, за да се видя с Евелин.

– Сигурно. Ние затова седим тук, за да пускаме всеки, който поиска да я види.

– Имам съобщение за нея от хората отвъд оградата. И съм сигурен, че ще иска да го

чуе.

– Тобиас? – ахва една от жените. Разпознавам я, но не е от безкастовите. Беше Аскет,

наша съседка... Грейс. Точно така, казва се Грейс.

– Здравей, Грейс. Искам да говоря с майка си.

Тя започва да хапе бузата си от вътрешната страна и да мисли. Пръстът се маха от

спусъка.

– Не ни е позволено да пускаме никого – казва тя.