Град на паднали ангели

— Тя няма нищо общо с това — каза Джейс. — Казваш, че не мога да те убия, демоне. Аз

пък твърдя, че мога. Да видим кой е прав.

Лилит започна да се движи толкова бързо, че заприлича на размазано петно. В един миг

беше до Саймън, в следващия беше на стъпалото над Джейс. Замахна с ръка към него; той се

наведе, извъртя се зад нея и разсече със серафимската кама рамото й. Тя изпищя и се

нахвърли върху него, пръскайки кръв от раната си. Черният цвят на кръвта блещукаше като

оникс. Тя събра ръце, сякаш за да смачка острието между тях. Дланите й се удариха с трясък, но Джейс вече го нямаше — беше на няколко крачки, а светлината на серафимската кама

танцуваше във въздуха пред него като намигващо заядливо око.

Ако, който и да е друг ловец на сенки беше на мястото на Джейс, помисли си Саймън, вече

щеше да е мъртъв. Спомни си думите на Камила: „Човек не може да се бори с

божественото”. Ловците на сенки бяха хора, въпреки кръвта на Ангела, а Лилит беше много

повече от демон.

Внезапно Саймън усети болка. С изненада осъзна, че зъбите му най-накрая се бяха показали

и бяха пробили долната му устна. Болката и вкуса на кръвта го стреснаха. Той започна да се

изправя бавно на крака, без да изпуска Лилит от поглед. Но тя не обръщаше внимание на

него и на това, което той правеше. Очите й бяха приковани върху Джейс. Ръмжейки отново,

тя скочи към него. Саймън сякаш гледаше как нощни пеперуди се стрелкат напред-назад,

докато наблюдаваше как двамата се бият на покрива. Въпреки вампирското си зрение, му

беше трудно да следи движенията им — как прескачаха храстите, как се спускаха през

алеите. Лилит притисна Джейс към ниската стена до един слънчев часовник, чиито цифри

блестяха в златно. Джейс се движеше толкова бързо, че беше като размазано петно,

светлината на Микаил фучеше около Лилит и тя сякаш беше обвита в мрежа от блестящи,

почти невидими влакна. Всеки друг щеше да бъде нарязан на парчета за секунди. Лилит

обаче се движеше като тъмна вода, като пушек. Сякаш изчезваше и се появяваше отново, и

макар Джейс да не изглеждаше уморен, Саймън усещаше как той се изнервя.

Накрая се случи. Джейс замахна настървено със серафимската кама към Лилит… и тя я

хвана във въздуха, ръката й се уви около острието. От дланта й закапа черна кръв, когато

дръпна оръжието към себе си. Капките, когато падаха на земята, се превръщаха в

обсидианови змии, които се плъзгаха в храстите.

Тя пое острието с двете си ръце и го вдигна. Кръв, приличаща на ивици катран, се стичаше

по двете й бледи китки към лактите. Лилит оголи зъби и счупи острието на две — едната

половина се разпадна на блестящ прах в ръцете й, а другата — дръжката и назъбената част

от острието — припламна като полузадушен пламък от пепел.

Лилит се усмихна.

— Горкичкият Михаил — каза тя. — Винаги е бил толкова слаб!

Джейс се беше задъхал, ръцете му стояха стиснати в юмруци отстрани, от потта косата му

беше залепнала за челото.