Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
— Уил? — за миг лицето й стана безизразно; после по него се появи разбиране и
закачливост. — Чул си разговора ми с Магнус.
— Част от него — издиша бавно Алек. — Уил е мъртъв, нали? Магнус каза, че го е познавал
много отдавна…
— Знам какво те тревожи, млади ловецо на сенки — гласът на Камила беше станал
мелодичен и нежен. През прозорците зад нея Алек виждаше как проблясващите светлини на
самолет, прелитащ над града. — Отначало си бил щастлив. Мислел си за момента, не за
бъдещето. Сега си осъзнал истината. Ти ще остарееш и един ден ще умреш. Но не и Магнус.
Той ще продължи да живее. Няма да остареете заедно. Ще се разделите.
Алек се замисли за хората в самолета високо в студения, леден въздух и как гледаха града,
който им приличаше на поле от блестящи диаманти. Разбира се, самият той никога не беше
летял със самолет. Само можеше да предположи как се чувстват: самотни, откъснати от
света.
— Няма как да знаеш, че ще се разделим — каза той.
Тя се усмихна със съчувствие.
— Сега си красив — каза тя. — Но какъв ще си след двайсет години? След четирийсет?
Петдесет? Ще обича ли сините ти очи, когато те помътнеят, когато нежната ти кожа се
набразди? Когато ръцете ти се сбръчкат и отслабнат, когато косата ти побелее…
— Млъкни — Алек чу разтреперания си глас и се засрами. — Просто млъкни. Не искам да
слушам.
— Не е нужно да става така — Камила се наведе към него, зелените й очи заблестяха. — А
ако ти кажа, че не е нужно да остаряваш? Че не е нужно да умираш?
Алек почувства вълна от гняв.
— Не искам да ставам вампир. Не и само и единствено заради смъртта. Не си прави труда да
ми го предлагаш.
За съвсем кратък миг лицето й се изкриви. После се изглади веднага, възвърна контрола си,
усмихна се леко и каза:
— Не това исках да ти предложа. А ако има и друг начин? Друг начин да останете заедно
завинаги?
Алек преглътна. Почувства устата си суха като шкурка.
— Какъв? — попита той.
Камила вдигна ръце. Веригата издрънча.
— Освободи ме.
— Не. Първо ми кажи.
Тя поклати глава.
— Няма — изражението й беше твърдо като мрамор, както и гласът й. — Каза, че нямам
какво да ти предложа. Обаче имам. И няма да пропилея шанса си.
Алек се поколеба. В главата му прозвуча тихия глас на Магнус. „Тя е майстор на намеците и
манипулацията. Винаги е била такава.”
Но, Магнус, помисли си той, ти така и не ми каза. Така и не ме предупреди за това. Че един
ден ще се събудя и ще осъзная, че отивам на място, където ти не можеш да дойдеш. Че сме
съвсем различни. Че няма „докато смъртта ни раздели” за онези, които никога не умират.
Той направи една крачка към Камила, после още една. Вдигна дясната си ръка и замахна със
серафимската кама колкото може по-силно. Камата проряза веригите и китките й се
разделиха — все още беше с белезниците, но можеше да движи ръце. Тя ги вдигна с доволно,
триумфиращо изражение.
— Алек? — каза Изабел от вратата на стаята. Алек се обърна и я видя да стои там с камшика
в ръка. Той беше изцапан с кръв, както ръцете й и копринената й рокля. — Какво правиш
тук?
— Нищо. Аз… — Алек почувства срам и ужас и без да се замисли застана пред Камила,
сякаш за да попречи на сестра си да я види.
— Всички са мъртви — каза Изабел мрачно. — Сектантите. Убихме и последния. Ела.
Отиваме да потърсим Саймън — тя присви очи към Алек. — Добре ли си? Изглеждаш блед.
— Аз я освободих — изфъфли Алек. — Не трябваше. Просто…
— Кого си освободил? — Изабел пристъпи в стаята. Мъждивата светлина на града се отрази
в роклята й и тя засия като дух. — Алек, за какво говориш?
Изражението й беше недоумяващо, объркано. Алек се обърна, проследи погледа й и видя…
нищо. Тръбата още беше там, част от веригата лежеше до нея, по праха по пода имаше
съвсем леки отпечатъци. Но Камила я нямаше.
Клеъри едва успя да вдигне ръце пред себе си преди адската хрътка да й се нахвърли — гюле
от мускули, кости и горещ, вонящ дъх. Краката й поддадоха, тя си спомни как Джейс я беше
учил да пада и да се защитава. Съветите му обаче на мига се изпариха от съзнанието й и тя
удари земята с лакти; когато кожата й се разкъса, изпита агонизираща болка. Секунда по-
късно хрътката беше върху нея, лапите й пристискаха гърдите на Клеъри, възлестата й
опашката се мяташе напред-назад в гротескна имитация на веселие. На върха на опашката
имаше бодлива топка, подобно на средновековен боздуган и от закръгления гръден кош на