Град на паднали ангели

— Добре съм — каза тя. Клеъри се надигна на лакти, които ужасно я боляха. В някакъв

момент се беше приземила на тях и кожата им се беше смъкнала. — Мога да вървя.

При звука на гласа й, Джейс се обърна. Видът му я разтърси. Беше шокиращо наранен и

окървавен, имаше дълга рана по дължината на бузата му, долната му устна беше подута,

дузина окървавени дупки се виждаха по дрехите му. Тя не беше свикнала да го вижда

толкова обезобразен, но, разбира се, той нямаше стили да излекува нея и не можеше да

помогне и на себе си.

Лицето му беше абсолютно безизразно. Дори Клеъри, която можеше да чете по него като по

страниците на книга, не успя да разчете нищо. Погледът му се плъзна надолу към гърлото й.

Там тя още чувстваше пареща болка, а кръвта и се беше съсирила на мястото, където я беше

порязал с ножа. Празнотата на погледа му се пропука и той отклони очи, преди тя да успее

да долови промяната в изражението му.

Клеъри пренебрегна протегнатите за помощ ръце на Саймън и се опита да се изправи на

крака. Изгаряща болка прониза глезена й и тя извика, после захапа устната си. Ловците на

сенки не крещяха от болка. Те издържаха стоически, без да хленчат, напомни си тя.

— Глезенът ми — каза. — Мисля, че е изкълчен или счупен.

Джейс погледна Саймън.

— Вземи я на ръце — рече той. — Както ти казах.

Този път Саймън не изчака знак от Клеъри; той плъзна една ръка под колената й и другата

под раменете й, и я вдигна. Тя обви ръце около врата му и го стисна здраво. Джейс тръгна

към вратата, която водеше към сградата. Саймън го последва, носейки Клеъри внимателно

на ръце, сякаш беше от порцелан. Тя почти беше забравила колко е силен, откакто стана

вампир. Вече не миришеше на себе си, помисли си тя с копнеж — нямаше го Саймън, от

който се носеше аромат на сапун, евтин афтършейв (който всъщност не му беше необходим)

и любимите му дъвки с канела. Косата му все още миришеше на неговия шампоан, но иначе

тялото му не излъчваше никаква миризма и кожата му, на местата, на които я докосваше,

беше студена. Тя стисна ръце около врата му, желаейки тялото му да беше топло. Върховете

на пръстите й бяха посинели и цялата бе изтръпнала.

Пред тях Джейс бутна с рамене двойната стъклена врата и я отвори. Влязоха вътре и там за

щастие беше малко по-топло. Странно, помисли си Клеъри, да те държи някой, чиито гърди

не се вдигат и спускат от дишането. Необичайна светлина все още обгръщаше Саймън, като

спомен за жестоката светкавица, която се стовари върху покрива и унищожи Лилит. Искаше

й се да го попита как се чувства, но мълчанието на Джейс беше толкова категорично, че тя

се страхуваше да го наруши.

Джейс протегна ръка да натисне копчето на асансьора, но преди да го докосне, вратата се

отвори сякаш от само себе си и се появи Изабел, сребърно-златният й камшик се виеше зад

нея като опашка на комета. След нея вървеше Алек, опитвайки се да не изостава. Когато