Изгубената армия на Камбиз

— Ти си луд — изрече през кашлица. — Луд фанатик.

— Възможно е — спокойно отвърна мъжът. — Въпросът обаче е защо. Вие отхвърляте мен и моите последователи като екстремисти и фанатици, но така и не искате да прозрете нещата отвъд тези думи. Опитайте са да разберете силите, които са ни създали.

Беше застанал над Даниел и черната му роба се сливаше с мрака. Виждаше се единствено лицето му, което плуваше безтелесно над главите им.

Виждал съм какви ли не ужаси, доктор Ласаж. — Гласът му се беше снишил почти до шепот. — Мъже, пребити и осакатени в полицейските килии. Хора, изгладнели дотолкова, че да ровят за храна в кофите за боклук. Деца, изнасилени групово, защото са имали злощастието да са далечни роднини на някой, чиито възгледи не са съвпаднали с тези на властимащите. От тези неща полудяват хората. Тези неща трябва да осъждате.

— И мислиш, че решението е да избиваш туристи ли? — Даниел пак се изкашля.

Саиф ал-Таар се усмихна леко и очите му заблестяха.

— Решението? Не, не мисля, че това е решението. Просто си казваме мнението.

— Що за мнение е да се избиват невинни хора!

Мъжът вдигна ръце; пръстите му бяха дълги и тънки, почти скелетоподобни.

— Че повече не сме съгласни да се бъркате в делата ни. Да поддържате един безбожен режим само защото защитава политическите ви интереси. Да използвате страната ни като място за развлечение, докато ние, народът на тази страна, гладуваме и сме потискани и обиждани. — Той се вгледа в Даниел и белегът на челото му почервеня в светлината на лампата. — Винаги съм се чудил как ще реагирате вие, западняците, ако си сменим местата. Ако вашите деца просят по улиците, докато ние, египтяните, се разхождаме доволни, парадираме с богатството си и обиждаме обичаите ви. Ако половината ви национални съкровища бяха ограбени и отнесени в египетски музеи. Експериментът би бил интересен. Би ви помогнал да усетите малко от гнева, който изпитваме ние.

Гласът му все още беше спокоен, въпреки мехурчетата в ъглите на устата му.

— Знаете ли — продължи той, — че когато Картър открил гробницата на Тутанкамон, сключил договор с „Таймс“ от Лондон, че само те могат да изнасят информация за това какво има в нея. За да разберат за нещо открито на нашата земя, принадлежало на нас, на един от нашите царе, египтяните е трябвало да се обръщат към английски вестник.

— Това е било преди осемдесет години. — Даниел поклати глава. — Сега е различно.

— Не, не е различно! Отношението е същото. Презумпцията е, че египтяните и мюсюлманите са по-малко цивилизовани, че не са способни да се справят със собствените си дела. Че можете да се отнасяте с нас както ви хрумне. Тези неща са реалност. И онези от нас, които се опитват да ги оспорват, ги обявяват за психопати.

Даниел го изгледа, но не каза нищо.

— Ето — каза Саиф ал-Таар, — вие нямате отговор на това. И всъщност какъв отговор би могло да има? Освен да молите за прошка за начина, по който сте се отнасяли към тази страна и нейния народ. Ограбихте наследството ни, изсмукахте кръвта ни, взехте всичко и не дадохте нищо в замяна. Но сега дойде времето да наклоним везните на обратната страна. Както е казано в Свещения Коран, „Ще получиш отплата за делата си“.