Изгубената армия на Камбиз

— Хубаво.

Той зарови из мислите си за нещо, което дай каже, някакви окуражаващи думи за раздяла. Сети се обаче само да й каже, че е видял морето.

— Може да отидем някой ден. Ще ми е драго да те видя по бански костюм.

— Ще има да чакаш! Никога няма да се напъхам в такова нещо! — Тя се засмя възмутено, след това гласът й затихна в тишината. — Обичам те, Юсуф.

— И аз те обичам. Повече от всичко на света. Целуни децата.

— Разбира се. Пази се.

Настъпи финално мълчание и двамата затвориха.

Халифа допи чая си и стана. Токът още не беше дошъл и площадът беше пълен със сенки. В единия му край се издигаше голяма джамия. Белият й камък блестеше на лунната светлина като лед. Беше смятал да хапне нещо, но вместо това се запъти към входа на джамията, събу си обувките и изми лицето и ръцете си на чешмата.

Вътре беше тъмно и тихо и няколкото свещи не разсейваха почти никак всеобхватния сумрак. Отначало си помисли, че няма никого, но след това забеляза, че един мъж е коленичил в дъното с чело, опряно в пода.

Постоя малко, за да попие тишината, след което тръгна напред; краката му не издаваха звуци по застлания с килим под. Спря по средата под един голям полилей, чиито фасетки хвърляха безброй отблясъци в сенките, сякаш таванът ронеше сълзи. Погледа го известно време, след което се обърна към михраба, сведе глава и започна да се моли:

— Слава на Аллаха, Повелителя на всичко живо;

Вселюбящия, Всемилостиви,

Господаря на Съдния ден;

на Теб единствено служим,

и на Теб единствено се осланяме;

води ни по правия път;

пътя на тези, които Ти благослови,

а не на тези, на които Ти се разгневи,

нито на тези, които са заблудени.

Докато се молеше на Бог да пази него и семейството му, усети как грижите и тревогите му постепенно се разсейват, както винаги когато говореше с Аллах. Външният свят сякаш се отдалечи; или по-скоро вътрешността на джамията се разшири дотолкова, че неподвижността и спокойствието й изпълниха цялата вселена. Саиф ал-Таар, Дравич, началник Хасани, армията на Камбиз — всички те се смалиха до размера на прашинки, носещи се във вечността на Божията прегръдка. Обзе го неземно спокойствие.

Моли се още двайсет минути, извърши десет рекахи, или молитвени цикъла, преди накрая да се изправи и да прошепне последната дума. В същия миг полилеят над главата му изведнъж светна и обля вътрешността на джамията в ослепително бяла светлина. Той се усмихна и усети, че това по някакъв начин е знак, че молитвите му са били чути.

Градският площад светеше и помпите на бензиностанцията работеха. Мъжът му напълни резервоара и осемте туби, докато самият Халифа пълнеше трите туби за вода от крана на стената. След като плати бензина и си купи три кутии „Клеопатра“, не му бяха останали почти никакви пари. Качи се в джипа, мина през града и излезе при ниските дюни в южния му край.