Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Не се обаждай — каза Джоуд. — Ще се приближим незабелязано.
И той закрачи тъй бързо, че кълбата прах се вдигаха сега до кръста му. Той и Кейси достигнаха редовете памук. После влязоха в двора; земята там бе утъпкана до блясък и само тук-там по нея бе поникнала трева. И Джоуд забави крачки, сякаш се страхуваше да върви по-нататък. Като гледаше него, и проповедникът забави ход. После Джоуд бавно продължи напред и със смутен вид свърна към автомобила. Това беше шестцилиндров худзон, покривът му, изглежда, бе разрязан на две без специални инструменти, с длето. Стария Том Джоуд стоеше вътре в каросерията и ковеше горните винкели на страничните капаци. Той работеше, навел ниско брадатото си лице, а от устата му стърчаха гвоздеи. Той натъкми един пирон и чукът с трясък го заби в дъската. В къщата нещо иззвънтя на печката, чу се детски плач, Джоуд се приближи до автомобила и се опря на капака. Баща му го погледна, но не можа да го познае. После натъкми още един пирон и заби и него в дъската. Ято гълъби литна от цистерната, направи кръг над нея, върна се на предишното място, като стъпваше бавно, приближи се до самия ръб и погледна надолу; птиците бяха бели, сини и сиви със светли шарки по крилете.
Джоуд се хвана за долната летва на капака. Той гледаше остарелия, побелял още повече човек, който стоеше в камиона. Облиза устни и тихо промълви:
— Татко…
— Какво искаш? — избоботи Стария Том, без да изважда пироните от уста. Той бе с мръсна черна шапка и синя риза, върху която бе облякъл жилетка без копчета; панталонът му беше стегнат с широк колан с голяма медна катарама — и кожата, и металът бяха излъскани от дългата употреба; обувките бяха целите напукани, безформени, подметките им разпрани от безкрайното ходене из кишата и праха. Ръкавите на ризата плътно покриваха ръцете, очертавайки ясно здравите мускули. Коремът му беше леко издаден напред, бедрата слаби, а краката къси, здрави и силни. Лицето, обрасло с побелели косми, сякаш се бе свило, за да отстъпи място на упоритата, издадена напред брадичка, бодливата растителност на която още не бе побеляла, което придаваше на лицето още по-голяма внушителност. Скулите на Стария Том бяха тъмни като лула от морска пяна, кожата около премрежените очи бе набраздена с лъчисти бръчки, очите бяха кафяви като гъстото на кафе. Взирайки се в нещо, Стария Том опъваше шия, защото тези силни някога кафяви очи сега бяха започнали да му изневеряват. Устните, които стискаха дългите гвоздеи, бяха тънки и червени.
Старецът вдигна ръката с чука, готвейки се да забие гвоздея, и надникна през капака на камиона към Том, погледна сърдито, недоволен, че са му попречили на работата. И изведнъж брадичката му се издаде още повече напред, очите се впиха в лицето на Том — и лека-полека бащата проумя това, което възприемаха очите. Дясната ръка с чука се отпусна, лявата измъкна гвоздеите от устата. И той каза учудено, сякаш съобщавайки сам на себе си неоспоримия факт:
— Това е нашият Томи… — и добави: — Нашият Томи се е върнал в къщи. — Долната му челюст увисна, в очите се появи уплаха. — Да не си избягал? Да не се криеш? — Той напрегнато чакаше отговор.
— Не — отвърна Том. — Дадох декларация. Пуснаха ме. Документите са у мен. — Той се вкопчи в долната летва на капака и погледна нагоре.
Стария Том бавно остави чука на пода на каросерията и пъхна гвоздеите в джоба си. Той прехвърли крак през капака на автомобила и ловко скочи долу, но озовал се до сина си, смутено замънка;
— Томи — рече той, — ние заминаваме за Калифорния. Но се канехме да ти пишем писмо. — И добави, сякаш не вярвайки на самия себе си: — Ти се върна! Сега ще тръгнеш с нас. С нас ще тръгнеш! — В къщата иззвънтя похлупак на кафеник. Стария Том се озърна през рамото си. — Хайде да ги изненадаме! — каза той и очите му заблестяха от възторг. — Майка ти все се измъчва от лошо предчувствие, че няма да те види вече. Очите й станаха тъжни, сякаш някой от нас е умрял. И в Калифорния отначало не искаше да върви. „Тогава, казва, аз вече няма да го видя.“ — В къщата отново нещо иззвънтя. — Хайде да ги изненадаме! — повтори Стария Том. — Ще влезем, като че ли нищо не е било, като че ти почти през цялото време си бил с нас. Да видим какво ще каже майка ти! — Накрая той докосна рамото на сина си, но го докосна плахо и веднага отдръпна ръка. Погледна Джим Кейси.