Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Добре, добре — рекъл старият особняк, — може да е тъй, кой знае, Том…
— Да, сър?
— Аз знам всичко за теб, Том, всичко. Ти си много беден, Том.
— Беден съм, наистина — рекъл Том Смарт. — Но вие от’де знаете това?
— Няма значение — рекъл старият джентълмен. — Ти премного обичаш пунша, Том.
Том Смарт точно бил готов да се закълне, че не е вкусвал и капка от последния си рожден ден, но очите му срещнали тези на стария джентълмен, а той изглеждал тъй всезнаещ, щото Том се изчервил и не обелил зъб.
— Том — рекъл старият джентълмен, — вдовицата е хубава жена, забележително хубава жена, а, Том? — Тук старият особняк присвил очи и повдигнал единия от уродливите си нозе, придобивайки такъв неприятен и сладострастен израз, че Том се отвратил от лекомисленото му държане — при това на тези години!
— Аз съм неин настойник, Том — рекъл старецът.
— Така ли? — запитал Том Смарт.
— Познавах нейната майка — продължил старецът — и нейната баба. Тя много ме обичаше — уши ми тази жилетка, Том.
— Наистина ли? — рекъл Том Смарт.
— И тези чепици — рекъл старият джентълмен, като повдигнал единия от червените си сукнени пантофи, — но недей го казва никъде, Том. Не бих искал да се знае, че е била толкова привързана към мен. Би могло да доведе до някои неприятности в семейството. — Старият нехранимайко изглеждал тъй безочлив, докато разправял това, че (както Том Смарт заявява по-късно) идвало му да го скастри и да го тури на мястото му без угризение на съвестта.
— Едно време бях голям любимец на жените — рекъл старият развратник, — стотици хубави жени са сядали и са оставали с часове на коленете ми. Как ти се струва това, момчето ми, а?
Старият джентълмен продължавал да разказва за подвизите си от младини, когато изведнъж го хванал такъв пристъп на скърцане, та не могъл да продължи.
„Тъй ти се пада, дърто магаре“ — помислил си Том Смарт; ама нищо не казал.
— Ах — рекъл старецът, — много ме безпокои туй нещо напоследък. Да-а, старея, Том, загубил съм почти всичките си подпорки. И операция претърпях — втъкнаха ми дъсчица в гърба, беше жестоко изпитание за мен, Том.
— Не се и съмнявам, сър — рекъл Том Смарт.
— Но не в това е въпросът, Том — рекъл старият джентълмен. — Искам ти да се ожениш за вдовицата.
— Аз ли, сър? — извикал Том.
— Ти — рекъл старият джентълмен.
— Кълна се в почитаемите ви коси (по него все още стърчал тук-таме по някой и друг конски косъм), — кълна се в почитаемите ви коси: тя няма да ме вземе — рекъл Том и въздъхнал неволно, спомняйки си за странноприемницата.
— Няма ли? — с твърдост рекъл старият джентълмен.
— Не, не — рекъл Том. — Има друг на пътя; един такъв висок — ужасно висок — с черни бакенбарди.
— Том — рекъл старият джентълмен, — тя никога няма да се омъжи за него.
— Няма ли? — рекъл Том. — Ако снощи бяхте долу, сър, щяхте друго да приказвате.
— Хайде, хайде — рекъл старият джентълмен. — Разбирам ги аз тези работи.
— Кои, сър? — рекъл Том.
— Целувчиците зад вратата и тям подобни работи, Том — рекъл старият джентълмен. Тук той пак хвърлил нахален поглед, който много разядосал Том, защото, както знаете всички, господа, много е неприятно да слушаш някакъв старец, дето съвсем не му прилича да говори за тези работи; няма по-неприятно от туй.
— Разбирам ги аз тези неща, Том — рекъл старият джентълмен. — На времето често съм ги виждал да стават между много хора, разни хора, дето не искам да ги споменавам пред тебе; но в края на краищата нищо не е излизало от това.
— Сигурно сте виждали доста чудновати работи — рекъл Том и го погледнал с любопитство.
— Виждал съм, как не — отвърнал старецът и намигнал многозначително. — Аз съм последният от семейството, Том — добавил старият джентълмен и тъжно въздъхнал.
— Много ли бяхте? — запитал Том Смарт.
— Дванадесет, Том — отвърнал старият джентълмен, — хубави, стройни, прекрасни, да ти е драго да ги гледаш. Не като тези модерни недоносчета, а всичките удобни и такива едни лъскави — то май не е за мене да ги приказвам, — просто мед да ти капне на сърцето, като ги зърнеш.
— А какво стана с другите, сър? — запитал Том Смарт.
Старецът избърсал очите си с лакът, като отговарял: