Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
После пак се превръщаше в послушница. Чиста и трепетна. Беше заложница. С вързани ръце и крака. Едно тънко гласче й нашепваше, внимание опасност, внимание опасност, ще потънеш и ще се изгубиш в тези обятия, тя го караше да млъкне, забивайки нокти във врата на Гари, предпочиташе по-скоро да издъхне, но да изживее на всяка цена тръпката, която я изстрелваше в небесата или я запращаше в ада, не е важно! Единственото ми желание е да бъда тук в неговите обятия, в прегръдките му…
Той обаче продължаваше да се съпротивява.
Превръщаше се в триумфиращ военачалник, завземаше територии, съграждаше империята си, разширяваше границите й, изпращаше гарнизоните да завземат и най-малката педя кожа, упражняваше едноличната си власт, връщаше се на устните й, докосвайки ги едва-едва, преди да ги изпохапе с нови и нови целувки… Това било, значи… това било? Тя не преставаше да се пита, преди да я помете новата вълна на удоволствие.
Носена на ръце. Сгушена в прегръдките му. Замаяна, изгубила ума и дума.
Докосват се и се вплитат един в друг. Притварят очи от изгарящото ги желание. Хапят се освирепели, побеснели, фанатизирани и се отпускат на вълните на върховното щастие, сред мъгла от удоволствие, докосвайки се с върха на пръстите, протегнати, устремени, търсещи да достигнат до брега…
Това било, значи, това било…
А нощта едва започваше.
В четири часа сутринта Жозефин стана да пие вода.
В коридора, откъм стаята на Ортанс дочу шум от скърцащо легло, от нежна борба, стонове, въздишки.
Застина неподвижно в дългата си бяла памучна нощница. Потрепери.
Ортанс и Гари…
Отиде до стаята на Зое и леко, съвсем леко бутна вратата.
Зое и Гаетан спяха голи и прегърнати.
Ръката на Гаетан лежеше върху голото рамо на Зое.
Усмивка на удовлетворение, на щастие плуваше на устните на Зое.
Усмивка на жена…
— Този път вече е сигурно, събитията съвсем ме изпревариха — заяви Жозефин на Шърли, лягайки отново.
Шърли разтърка очи и я изгледа.
— Какво ти става? Защо си станала посред нощ?
— Искам да ти кажа, че синът ти и дъщеря ми се любят, та пушек се вдига!
— Най-после — въздъхна Шърли, разбухвайки възглавницата си. — Беше неизбежно!
— А и това, че Зое и Гаетан спят със съня на праведниците и че според мен са го направили…
— Аха! И Зое ли?
— Само това ли ще ми кажеш?
— Слушай, Жо, това е животът… Тя го обича, той я обича. Радвай се!
— Тя е на петнайсет години! Прекалено й е рано!
— Така е, но отдавна мисли само за Гаетан. Трябваше да се очаква.
— Можеха да изчакат… Какво ще й кажа сега? Дали трябва да казвам нещо, или да се преструвам, че не знам?
— Не бързай, изчакай, времето ще покаже. Ако тя иска, сама ще дойде при теб да сподели.
— Дано да не забременее!
— Дано да е минало добре! Изглежда ми доста млад и зелен, за да е добър любовник.
— Вече не си спомням на колко години беше, когато й дойде първият мензис и тя измисли израза за „мишонка мильонка“…
— Това пък какво е? — попита Шърли, наместила се най-после удобно на възглавницата.
— Зое го измисли. Вместо да казва „в мензис съм“, тя говори за „мишонка мильонка“, което не звучи толкова грубо, нали?
— Страхотно… то си е цяло изкуство да съумееш да представиш нещо доста отблъскващо по такъв мил и безобиден начин!
Жозефин отново потъна в мислите си, скръстила ръце на гърдите си и обяви с погребален глас:
— Ама и ние двете сме едни скици, странна двойка представляваме в това легло!
— Две спаружени монахини! Ще ти се наложи да свикваш, драга, дойде моментът, в който трябва да предадем щафетата на желанието в ръцете на децата ни, защото стареем, стареем!
Жозефин разсъждаваше. Стара, стара, стара. Беше писала по темата за произхода на думата „стар“. В университета „Лион 2 — Люмиер“. Тази дума се среща за пръв път в „Живота на свети Алекси“, впоследствие в „Песента на Ролан“ от 1080 година. Произлиза от латинската дума „vetus“, „vetulus“, „viez“ в старофренски и означава нещо, което се подобрява с възрастта, ветеран, опитен човек, но също така и нещо „износено“. Това значение се наложило в XII век. „Повредено, неизползваемо, за изхвърляне“. От коя ли възраст ние, жените, сме за изхвърляне? Има ли официално упоменат срок, както при киселите млека? Кой решава? Погледът на другите, който ви сбръчква като спаружена ябълка, или отмиращото желание, което тръби сигнал за отбой? „Стар и зелен“, твърдеше влюбеният в живота Рабле. „Старец“, пишеше Корней, споменавайки за Дон Диего, неспособен да защити честта си. В дванайсети век четирийсетгодишните били смятани за старци. „Старея“, странна дума.