Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— И ще го изключиш — добави той.
— Няма.
— В такъв случай излез от стаята.
— Ще го оставя малко по-надалеч, на бюрото ми… Така няма да го виждаш.
Тя издърпа комикса от ръцете на Гари, хвърли го на пода и се долепи плътно до него, докосвайки с кратки целувки раменете, устата, врата му, сложи глава на корема му, попита, винаги ли спиш гол…
— Мобилният там! — заповяда Гари, сочейки с пръст бюрото.
Бясна, Ортанс стана и го остави на бюрото. Провери дали има достатъчно заредена батерия, провери силата на звука, увеличи я. Старателно го нагласи съвсем на края, за да е максимално близо до леглото, и се върна да легне.
Изтегна се до Гари, затвори очи и пошушна, ох, Гари, моля те… Нека се сдобрим. Страхотно те желая.
Устните й опознаваха тялото му.
И той престана да се съпротивлява.
Това не бе любовна нощ, а истинска музикална симфония.
Те не бяха просто един мъж и една жена, които се любеха, а всички мъже и жени на всички времена, по целия свят, решили да изчерпат до дъно сладострастието. Сякаш двамата бяха чакали прекалено дълго, бяха го правили мислено прекалено често и най-сетне се отдадоха на вихрения танц на сетивата.
Целувката на единия беше ехо от целувката на другия. Издуваше устните на Гари, за да разтвори устните на Ортанс, тя я всмукваше, вкусваше, сътворяваше нова целувка, и още една, и още една и Гари, изненадан, обезоръжен, въодушевен, отвръщаше, разпалвайки нов огън. Сякаш таласъмчета ги люшкаха насам-натам, въртяха ги във вихрен танц. Омагьосана, Ортанс забрави хитрините, клопките, с които впримчваше мъжете, потъна във взривяващото я удоволствие. Шепнеха, усмихваха се, вкопчени един в друг, слепени един в друг, преплели крайници, дърпаха се за косите, за да отметнат глава назад и да си поемат дъх, отново потъваха, образуваха едно тяло, разделяха се, въздишаха, връщаха се към желаните устни, отново и отново ги вкусваха, замаяни се смееха, забиваха зъби в нежната плът, хапеха, ръмжаха и пак хапеха, отдръпваха се един от друг, измерваха се с предизвикателен поглед и се втурваха в поредната сарабанда. Те не просто се целуваха, те се възпламеняваха, разпалваха се, замеряха се с огнени езици, мятаха искри, редуваха се сякаш пееха на канон, отново сливаха гласове и пак се гонеха, и пак се настигаха. Мълчания и въздишки, лумнали пламъци и жарки целувки, лед и огън. Всяка целувка бе различна, отделна нота, всяка целувка отваряше вратата към нова вълна на страст.
Ортанс се извиваше като лък, беше между земята и небето, забрави да контролира, да се налага, само повтаряше безспир, това ли било, това ли било, още, още, Гари, ако знаеш само, ако знаеш… той отвръщаше, не бързай, чакай, чакай, толкова е прекрасно да чакаш, да не бързаш, а сам той едва се сдържаше… Тогава леко я щипваше по гърдата, сякаш я обичаше с боязлива, почтителна, едва ли не възвишена любов, след което я стискаше силно, болезнено, сякаш се готвеше да я обладае с един тласък, да я прониже, тя се извиваше назад, изплаквайки, че й причинява болка, а той замръзваше и със сериозен, почти студен тон питаше да престана ли, да престана, това ли искаш, не, провикваше се тя, о, не, не, не знаех, не знаех, и той отново шареше с върха на пръстите си, обхождайки тялото й от глава до пети, долепено до неговото, пръстите му пробягваха по всяка извивка, изпробваха разни акорди, вариации и музиката се надигаше в цялото му същество, бликаше в безброй мелодии, докато той впиваше устни в нейните, опознаваше я с устни, с пръсти, до момента, в който тя не се предаваше и не извикваше, вземи ме, сега, сега, вземи ме веднага…
Той се отдръпваше, лягаше настрани, без да сваля поглед от нея, клатеше отрицателно глава, не, Ортанс, красавице моя, така е много лесно, твърде лесно… Удоволствието трябва да продължи, да се запази, иначе се стопява във въздуха и ни оставя дълбоко натъжени. Тя се извиваше силно, опитваше се да го впримчи здраво между бедрата си, не, не, противеше се Гари, продължавайки с устни своите до, ре, ми, фа, сол, ла, си по нейните устни, като ги мокреше, разтваряше ги с език, хапеше ги лекичко, шепнеше думички, заповеди и тя направо изпадаше в безтегловност, не знаеше къде се намира…
Въртеше глава наляво-надясно. Идеше й да вика, но той запушваше устата й с длан, заповядвайки: мълчи, недей. Твърдият му, едва ли не груб глас я караше да се гърчи и извива още по-яростно и да се опитва да прилага изпитаните стари номера, които бе усвоила, които подлудяваха мъжете и им вземаха акъла, убиваха желанието им за съпротива, омотаваха ги в мрежите й, правеха ги подвластни на капризите й.