Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Младият Ровалис понечи да заговори, но избухна в кашлица, защото се задави с някаква трошичка. Нейлин, другият дякон, го тупа по гърба, докато не си пое отново дъх, а после продължи да го тупа, вероятно малко превъзбуден от това, че е за пръв път в Набан.
— Един човек, когото срещнахме при идването си тук — почна Ровалис, когато Нейлин спря, — той е някъде от Еркинланд… — Младият монах не говореше Западния език толкова добре, колкото Септис, и му се налагаше да спира и да мисли, преди да подбере думите си. — Та той каза, че след като Елиас не могъл да превземе замъка на Джосуа с обсада, повикал бели демони от земята и с магия те избили всички в крепостта. Закле се, че е така, че сам го бил видял.
Септис, който попиваше предницата на расото си, докато Ровалис говореше, се наведе напред.
— Също като мен, Избеорн, и ти знаеш колко изпълнени със суеверия могат да са хората, нали? Ако само този човек бе разказал историята, щях да го нарека луд и да свърша с това. Но мнозина говорят тихичко за това тук, в Санселан, много са хората, които казват, че Елиас е имал вземане-даване с демони и зли духове. — Той докосна ръката на Исгримнур с кривите си пръсти и херцогът едва успя да се пребори с желанието да се отдръпне. — Трябва да си чул за обсадата, въпреки че казваш, че си напуснал Севера, преди тя да свърши. Каква е истината зад тези разкази?
Исгримнур се вгледа в стария монах. Чудеше се дали във въпроса му има нещо повече, отколкото личи на пръв поглед. Най-после въздъхна. Това бе просто един мил старец със заешка устна, нищо повече. Бяха плашещи времена — защо Септис да не се опита да се сдобие с малко информация от някой, който е дошъл от развъдника на слуховете? Така че най-после той отвърна:
— Чул съм не много повече от вас, но мога да ви кажа, че предстоят лоши неща… неща, за които божите хора не биха искали да знаят, но прокълнат да съм, ако това ги кара да изчезнат. — Веждите на Септис се повдигнаха отново заради езика на Исгримнур, но той не го прекъсна. Исгримнур, увлечен от темата, продължи: — Оформят се страни, може да се каже, и тези, които изглеждат по-хубави, всъщност са по-лоши. Не мога да кажа нищо повече от това. Не вярвайте на всичко, което чуете, но недейте и да бързате да викате: „Суеверие“… — Той спря, осъзнал, че навлиза в опасна територия. Не можеше да каже много повече, без да привлече вниманието като източник на слуховете, които без съмнение прелитаха през Санселан Ейдонитис. Не можеше да си позволи да бъде обект на внимание, докато не научеше дали принцеса Мириамел наистина е тук.
Обаче късчетата, които вече бе изплюл, като че ли задоволяваха Септис. Старецът се облегна назад — все още драскаше разсеяно по изсъхващото петно от супа на гърдите си.
— Ех — въздъхна той. Гласът му се понесе над разговорите по масата. — Уви, вече чухме достатъчно страховити разкази, за да приемем онова, което казваш, сериозно, нали? Много сериозно. — Той махна на по-близкия дякон да му помогне да стане. — Благодаря ти, че сподели яденето ни, Избеорн. Бог да те пази. Надявам се, че ще можем да поговорим още в общата стая довечера. Колко дълго ще останеш?
— Още не знам. Благодаря и на теб.
Старецът и двамата му спътници изчезнаха в тълпата и оставиха Исгримнур да подрежда мислите си. Миг по-късно херцогът се отказа от това и стана от масата.
„Не мога дори мислите си да чуя тук“. Той поклати глава и тръгна към вратата през навалицата. Якото му телосложение спомогна за скоростния му напредък и той бързо стигна главния коридор. „Вече излях душата си, но не съм ни крачка по-близо до намирането на горката Мириамел — горчиво си помисли той. — И как бих могъл да разбера местонахождението й, така или иначе? Просто да попитам някого дали дъщерята на Елиас не е някъде наоколо? А, и освен това да кажа, че е предрешена като момче. Това е дори още по-лошо… Може би просто да поразпитам и да разбера дали някакви млади монаси не са се мяркали в Санселан Ейдонитис напоследък“.
Изсумтя горчиво, докато наблюдаваше реката привикнали към порядките в замъка фигури да тече покрай него.
„Елисия, Божия майко, иска ми се Еолаир да бе с мен. Този проклет хернистирец обича такива идиотщини. С безупречните си маниери би я издирил достатъчно бързо. Какво правя аз тук?“
Херцогът на Елвритшала потърка с пръсти неестествено гладката си брадичка. После, като изненада и самия себе си, започна да се смее на собствената си безнадеждна глупост.