Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Минаващите свещеници заобикаляха нервно монаха с голямото шкембе, който явно бе изпаднал в някакъв религиозен пристъп. Исгримнур крещя и се смя гръмогласно, докато по червените му бузи не потекоха сълзи.
Буреносно време се стелеше над блатото като одеяло, влажно и задушаващо горещо. Тиамак направо усещаше копнеещия глад на бурята: от бодливия й дъх направо настръхваше. Би дал всичко бурята да се разрази и да падне малко хладен дъжд! Мисълта за дъждовни капки, които се разплискват по лицето му и плющят по листата на мангровите дървета, приличаше на сън за най-добрата магия.
Тиамак въздъхна, измъкна пръта от водата и го постави напречно на малката си лодка. Протегна се, като безуспешно се опитваше да отпусне мускулите на гърба си. Пътуваше вече три дни и бе изстрадал две почти безсънни нощи, изпълнени с тревога за това, което трябва да направи. Ако отидеше в Кванитупул и останеше там, щеше ли да е предал съплеменниците си? Можеха ли въобще да разберат дълга му към сухоземците… или поне към няколко сухоземци?
Разбира се, че нямаше да разберат. Тиамак се намръщи и посегна към меха с вода. Разбълбука една глътка в устата си, преди да я преглътне. Винаги го бяха мислили за странен. Ако не отидеше в Набан, за да защитава каузата на народа си пред херцог Бенигарис, просто щеше да се превърне в предател. Това щеше да е краят на всичко — поне според старейшините на Селска горичка.
Той свали кърпата от главата си и я натопи във водата, после отново си я върза. Благословено хладна вода покапа по лицето и врата му. Ярките дългоопашати птици, които бяха накацали по клоните над главата му, спряха да писукат за миг, защото над блатото се разнесе глух тътен. Сърцето на Тиамак подскочи.
„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък, нека бурята да дойде скоро!“
Носът на лодката бе започнал да се извива към средата на течението. Той погледна брега — или по-скоро това, което щеше да е брегът, ако това бе сухоземска река. Тук, във Вран, това бе просто плетеница от скупчени мангрови дървета, чиито корени задържаха точно толкова пясък, колкото дървесната колония да расте и процъфтява. Тиамак изпръхтя отчаяно и потопи пръта във водата, за да изправи лодката и да я прекара през дебел слой лилии, които се хващаха за преминаващия корпус като пръстите на давещи се плувци. Оставаха още няколко дни до Кванитупул, и при това само ако бурята, за която се молеше, не доведеше силни ветрове по пътя му, ветрове, които можеха да изкореняват дървета и да направят от тази част на Вран непроходима плетеница от корени, стволове и счупени клони.
„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък — допълни молитвата си той, — нека разхлаждащата буря дойде скоро, но да е лека!“
На сърцето му бе неизразимо тежко. Как би могъл да избере между две толкова ужасни възможности? Можеше да отиде чак до Кванитупул, преди да реши дали да остане там, за да изпълни желанието на Моргенес, или да продължи към Набан, както бяха наредили Могахиб и останалите. Опита се да се успокои с тази мисъл, но се зачуди дали такъв начин на мислене не означава просто да позволи на раната да загнои, когато вместо това трябва просто да стисне зъби и да я почисти, за да може лечението да започне?
Помисли за майка си, която бе прекарала по-голямата част от живота си на колене, като се грижеше за огъня, стриваше зърно с хромела, работеше всеки ден от тъмнината преди зазоряване до вечерта, когато наставаше време да пропълзи в хамака си. Той не уважаваше много селските старейшини, но сега изведнъж се уплаши, че духът на майка му може да го наблюдава. Тя никога не би могла да разбере защо синът й обръща гръб на народа си заради чужденци. Тя щеше да иска той да отиде в Набан. Служи първо на народа си, а след това се грижи за собствената си чест, точно това щеше да каже майка му.
Мисълта за нея изведнъж изясни нещата. На първо място той бе жител на Вран: нищо не можеше да промени този факт. Трябваше да отиде в Набан. Моргенес, този любезен старец, щеше да разбере причините му. След това, след като изпълнеше задълженията си към собствения си народ, щеше да се върне в Кванитупул, както бяха пожелали сухоземните му приятели.
Решението свали част от товара от плещите на Тиамак. Той реши, че може и да спре скоро и да хване нещо за обедното си ястие. Посегна покрай борда и провери въдицата си. Беше лека и когато я извади, забеляза с отвращение, че стръвта отново е изядена. Каквото и да бе похапнало за негова сметка, не бе почакало, за да изрази благодарността си. Поне кукичката все още си беше на мястото. Металните кукички бяха ужасно скъпи — за тази бе платил с цял ден работа като преводач на пазара в Кванитупул. Следващия месец на пазара бе открил пергамента с името на Нисес и за него също бе платил с целодневната си надница. Две скъпи покупки, но пък кукичката бе много по-малка от онези, които той издялкваше от кости и които обикновено се чупеха при първия улов. Пергаментът на Нисес — той потупа покровителствено чантата от омазнена кожа, която лежеше в краката му, — ако беше прав за произхода му, бе безценно съкровище. Нелоша работа за два дни труд на пазара.