Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Предната вечер бе останал дълго в общата стая — седеше тихичко пред огромното огнище и слушаше разказите на другите пътуващи монаси — повечето бяха дошли в Санселан Ейдонитис по някаква работа с лекторската институция. Когато го питаха приятелски за нещо, Исгримнур им отговаряше кратко и сухо: знаеше, че тук — сред други от същата професия, така да се каже — опасността да разкрият маскарада му е най-голяма.
Сега, докато седеше и слушаше камбаната на Клавес да бие за утринна молитва, изпита силното желание да отиде пак в общата стая. Рискът от разкриване бе голям, но как иначе би могъл да разбере новините, които търсеше тъй спешно?
„Ох, защо този проклет Стреаве не може да говори открито? Защо трябваше да ме прекарва през целия Ансис Пелипе, само за да ми каже, че Мириамел е в Санселан Ейдонитис? Откъде може да знае това? И защо му трябва да казва на мен — нали знаеше само, че търся двама монаси, един стар и един млад?“
Исгримнур се замисли над възможността Стреаве да е знаел кой е той или по-лошо, че графът го е изпратил нарочно по погрешна следа и че Мириамел всъщност изобщо не е близо до замъка на лектора. Но ако бе така, тогава защо трябваше господарят на Пердруин да говори с него лично? Седяха — графът и преоблеченият като монах Исгримнур — и пиеха вино в приемната на графа. Дали Стреаве знаеше кой е той? И какво можеше да спечели, като го изпрати в Санселан Ейдонитис?
От опитите да проумее играта на граф Стреаве го заболя глава. Какъв избор имаше той така или иначе, освен да вземе думата на графа за чиста монета? Беше в задънена улица, обикаляше най-големия град на Пердруин и търсеше принцесата и монаха Кадрах без никакъв успех. Така че ето го сега, един просещ монах, който се възползва от милосърдието на Майката Църква и се надява да разбере дали Стреаве е бил прав.
Потропа с крака. Подметките на ботушите му се бяха изтъркали и студът на усойния каменен под се промъкваше право в стъпалата му. Беше глупаво да се крие в тази килия — това нямаше да му помогне в търсенето. Трябваше да излезе и да се смеси с тълпите в Санселан. Освен това, когато останеше сам твърде дълго, лицата на Гутрун и децата му се появяваха пред очите му и го изпълваха с отчаяние и безпомощен гняв. Той си спомни радостта, когато Изорн се бе завърнал от плен, издуващата го гордост, веселието от победата над страха. Щеше ли да доживее още едно такова събиране с тях? Дано Бог му дадеше тази възможност. Това бе най-съкровената му мечта, но толкова крехка, че, подобно на паяжина, ненужното й безпокоене можеше да я съсипе.
Във всеки случай само надеждата не бе подходяща диета за един рицар — дори и стар като херцога, чиито най-добри дни бяха отминали. Пък имаше и задължения. Сега, когато Наглимунд бе паднал и народът на Исгримнур бе разпръснат един Бог знае къде, единственото задължение, което му оставаше, бе към Мириамел и към принц Джосуа, който го бе пратил да я намери. Да, той наистина беше благодарен, че му е останало нещо, което да прави.
Исгримнур излезе в коридора и потърка брадичката си. Слава на Усирис, наболата му брада не бе твърде видима. Не бе успял да се насили да се обръсне тази сутрин. Купата с вода бе почти замръзнала, а дори и след няколко седмици пътуване като монах, той все още не се бе примирил с прекарването на остър бръснач по лицето си всеки ден. Бе носил брада още от първата си година като мъж. Сега тъгуваше по нея по същия начин, както би тъгувал по липсваща ръка или крак.
Докато се чудеше накъде да тръгне, за да стигне в общата стая — и нейния пламтящ огън, — една ръка легна върху рамото му. Стреснат, херцогът се обърна и видя трима свещеници. Онзи, който го бе докоснал — старец със заешка устна, — се усмихна и попита:
— Не те ли видях в стаята снощи, братко? — Говореше Западния език внимателно, със силен набански акцент. — Току-що си дошъл от север, нали? Ела и се присъедини към нас за сутрешното ястие. Гладен ли си?
Исгримнур сви рамене и кимна. Старецът го потупа по ръката.
— Добре. Аз съм брат Септис. Това са Ровалис и Нейлин, още двама от моя орден. — Той посочи двамата по-млади монаси. — Ще се присъединиш към нас, нали?
— Благодаря. — Исгримнур се усмихна несигурно, като се чудеше дали няма някакъв монашески етикет, който е известен само на посветените. После добави. — Бог да те благослови.
— И теб — отвърна Септис, хвана голямата ръка на Исгримнур с тънките си пръсти и го поведе по коридора. Другите двама монаси изостанаха малко, като си говореха тихо.