Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Какво правиш? — попита тя някак отнесено. — И какво правиш тук?
Той се отдръпна, така че да може да я погледна в очите.
— Трябва аз да ти задам този въпрос. Какво правиш тук? Народът ти се поболя от тревога, принцесо.
Тя се усмихна лениво.
— Знаех си, че ще го намеря. Знаех си.
— За какво говориш? — ядосано попита Еолаир. — Хайде, трябва да се връщаме. Благодаря на боговете, че имаш лампи, иначе щяхме да си останем в този капан завинаги!
— Да не искаш да кажеш, че не си донесъл факла? Глупавичкият ми Еолаир! Аз съм си взела много неща, тъй като пътят до горните пещери е много дълъг. — Тя посочи разхвърляния си багаж. — Имам и хляб. Гладен ли си?
Еолаир я изгледа объркано. Това ли ставаше, когато някой полудееше? Принцесата изглеждаше доста щастлива тук, в тази дупка дълбоко под земята. Какво й се бе случило?
— Пак ще те попитам — каза той толкова спокойно, колкото можа. — Какво правиш тук?
Мейгуин се изсмя:
— Изследвам. Поне отначало. Това е единствената ни надежда, нали разбираш. Да отиваме по-дълбоко, искам да кажа. Трябва постоянно да продължаваме да отиваме все по-надълбоко или враговете ще ни намерят.
Еолаир раздразнено пое дъх.
— Ние вече направихме това, което пожела, принцесо. Хората се пренесоха в пещерите, както им заповяда. Сега се чудят къде е отишла кралската дъщеря.
— Но освен това знаех, че ще намеря това — каза тя, все едно Еолаир не бе проговарял. Гласът й се снижи до шепот и тя се огледа, като че ли се страхуваше от подслушвачи. — Боговете не са ни изоставили, тъй като ми проговориха в сънищата. Не са ни изоставили. Не са ни изоставили и старите ни съюзници ситите, понеже точно това е, от което имаме нужда, нали, Еолаир? Съюзници! — Тя посочи огромната врата зад гърба им. Очите й бяха странно ярки. — Мислих за това, докато главата ми не почна да се цепи, и знам, че съм права! Хернистир има нужда от помощ в този ужасен час… а какви по-добри съюзници от ситите, които са се били рамо до рамо с нас и преди?! Всички мислят, че Мирният народ е изчезнал от земята. Но той не е! Сигурна съм, че просто е отишъл по-надълбоко.
— Това е повече, отколкото мога да понеса — каза Еолаир и хвана ръката й. — Това е лудост, Мейгуин, и сърцето ми се къса да те гледам такава. Хайде. Да се връщаме.
Мейгуин се отдръпна, очите й заблестяха от гняв.
— Ти си този, който говори лудости, графе! Да се връщаме?! Мъчих се повече часове, отколкото бих могла да преброя, докато прережа резето. Трябваше да поспя малко, когато свърших, но го срязах! Всичко е готово и аз ще мина през тази врата! Не ми говори за връщане!
Еолаир вдигна поглед и видя, че принцесата казва истината. Резето, дебело като мъжка китка, бе прерязано през средата. Чук и нащърбено длето лежаха наблизо.
— Каква е тази врата? — попита той със съмнение. — Част от старите мини, нали?
— Казах ти — студено отвърна тя. — Това е вратата към миналото… вратата, която води към Мирния народ. Към ситите. Погледна го и железният й поглед като че ли омекна и се разтопи. Още една емоция си проби път към повърхността и изкара объркване и желание на лицето й. Графът на Над Мулах изпита дълбок, безпомощен прилив на мъка. Тя продължи, вече умоляващо: — О, Еолаир, не виждаш ли? Може да сме на сигурно място! Ела, помогни ми! Моля те, Еолаир, знам, че мислиш, че съм глупачка, кон в женски образ, но нали обичаше баща ми! Моля те, помогни ми да отворим вратата!
Еолаир не можеше да срещне погледа й. Обърна се към огромната врата. В очите му напираха сълзи. Злочестото момиче! Какво можеше да я е измъчило толкова? Смъртта на баща й и на брат й? Загубата на кралството? Трагедии, наистина — но други, които бяха изстрадали същото, не изпадаха в такива достойни за съжаление състояния. Ситите някога със сигурност бяха съществували — истински като камъните и дъжда. Но пет дълги века бяха изминали, откакто дори и слухове за Добрия народ бяха стигали до Хернистир. А и идеята, че боговете водят Мейгуин до тези отдавна изчезнали сити… дори и Еолаир, с неговото уважение към неизвестното, можеше да види, че тук явно говори лудостта от загубите й.
Той забърса лицето си с ръкав. Каменната рамка на вратата бе покрита със странни, внимателно гравирани рисунки на лица и фигури, почти изтрити от капещата вода. Вярно бе, че изработката притежаваше фина изтънченост, на пръв поглед много по-добра от най-добрите произведения на хернистирските миньори. Какво можеше да е това място? Някакъв древен храм от най-ранните дни? Да не би тук да се бяха провеждали странни ритуали за Куам Черния, далеч от простичките олтари на другите богове, които бележеха лицето на земята отгоре?